Майор Форцинети стоеше още до писалището си и работеше. Трудолюбивият човек бе навел побелялата си брада над един документ и четеше с внимание. От време на време вдигаше глава и поглеждаше печално към прелестното младо момиче, което бе седнало до огнището и топлеше белите си нежни ръце. Тя беше красавица. Девственото й тяло имаше нежни форми; бледото, почти детинско лице бе украсено със златночервени коси, които бяха разплетени и се разпиляваха по високите й гърди.
Майор Форцинети стана, доближи се до момичето, което бе негова дъщеря, и постави внимателно ръка на красивата му глава.
— Марион, детето ми — каза той тихо с нежен глас, — късно е, не искаш ли да си легнеш?
Момичето вдигна бавно големите си черни очи и погледна баща си.
— Студено ми е — каза тя. — Доведи ми черния мъж. Когато неговите очи ме гледат, тогава кръвта нахлува весело в сърцето ми, само тогава ще бъда здрава и радостна.
— Клето, нещастно дете — промърмори си той, — умът й се е помрачил; от онзи злощастен час сянката на лудостта я преследва. Понякога изглежда, че я оставя и тогава тя говори умно, но всякога, когато се радвам, че тя е оздравяла и че единственото ми дете е Спасено, тогава отново се явява злокобният дух на лудостта в нея и убива в мене тялото и душата ми.
— Татко, аз не мога да обичам Матийо — каза тя с тъжен глас, — черният мъж е извадил моето сърце от гърдите ми и го е заменил с мраморно. И само тогава, когато е при мене — ти познаваш, татко, бледия красив мъж! — само тогава затуптява бедното ми сърце, тогава само чувствам, че мога още да се веселя, да плача и да мразя.
Форцинети прегърна бедното си дете и го целуна по челото.
— Марион — каза той, — Марион, заклевам ти се в спомена на покойната ти майка, опомни се, събери всичките си душевни сили и кажи ми кой е този черен мъж, когото бълнуваш, когато те обхване ужасната болест? Ти не се срещаш с никого, освен с неколцина офицери, които имат работа при мене; измежду тях няма никой, който е в състояние да ти стори зло — о, клетото ми дете!
Марион поклати полека глава. Печална усмивка заигра на устните й.
— Не мога да кажа името му — прошепна тя, — не смея да издам тайната. Забранил ми е да произнеса името му — той идва често при тебе, често, татко, той е вампирът, който излиза от студения гроб — ето го, ето го, татко, дръж ме, здраво ме хвани, по-силно, не виждаш ли страшните му очи? Неговите ръце се протягат, той иска да ме грабне. Белите му зъби тракат — той иска да изпие кръвта ми!
— Бедно дете, твоята лудост ще ме заведе без време в гроба — каза Форцинети с разтреперан глас и избърза с уплашеното момиче към вратата, която водеше към жилището му.
След като похлопа тихо няколко пъти, една стара жена в нощница се показа и взе лудата от ръцете на майора.
— Госпожо Берже, заведете нещастната в леглото й и я пазете добре — каза той със сълзи на очите. — Службата ме принуждава да остана още буден. Няма да мога да си почивам и тази нощ…
Форцинети целуна още веднъж Марион по студеното потно чело, после заключи вратата и погледна часовника. Когато се обърна, за да отиде към писалището, изведнъж разбра, че не е сам. На прага на кабинета му стоеше граф Естерхази.
Графът беше много разтревожен и дишаше тежко. Шинелът му не беше закопчан, а сабята му запасана отгоре.
— Вие тук, господин графе — извика Форцинети уплашено, — тогава сте видели нещастното ми дете и без да искате сте узнали семейната ми тайна. Разчитам, граф Естерхази, на вашата дискретност.
Естерхази тури съчувствено ръка на сърцето си.
— Господин майор, аз ви съчувствам от сърце и никога не ще кажа никому.
— Много ви благодаря. Какво ново има?
— Новото е, че ей сега арестуваха капитан Драйфус. Бях случайно в дома му, когато го арестуваха, качих се на коня си и дойдох тук, за да видя още веднъж килията, в която ще охка предателят на отечеството, докато военният съд изрече присъдата му. След десетина минути колата с Драйфус ще пристигне, така че имаме достатъчно време да прегледаме затвора.
Форцинети изгледа графа учуден.
— Не бяхте ли вие, граф Естерхази, най-верният приятел на Драйфус?
— Да — отговори черният майор с иронична усмивка, — обаче днес го ненавиждам, аз мразя Искариот, който е предал Франция на неприятелите й. Сега на въпроса. Негово превъзходителство военният министър ме е натоварил да надзиравам предателя. От сега нататък ще идвам и излизам без контрол в килията на капитана.
— Това е много строго, дори безчовечно — каза директорът на затвора сърдито, — обаче то отговаря напълно на избора на килийната, която днес е избрал полковник Абовил от името на военния министър. Имате ли писмено позволително да надзиравате капитана?