Клаудина видя пред себе си висока мъжка фигура.
— Остави ни сами — каза повелително един висок глас.
Казот веднага се подчини. Дебелата стара жена излезе бързо от стаята.
— Госпожо, имате ли записката, написана от капитан Драйфус? — запита същият глас.
— Да, имам я. Ето я в ръката ми.
— Желаете ли да ми я продадете за 100 000 франка? Аз държа чека в ръката си, който ще ви се изплати веднага от английската банка.
— Готова съм на тази сделка — каза съвсем тихо бледата жена, — но при едно условие — да ми отговорите само на един въпрос!
— Готов съм да ви отговоря, кажете какво искате?
— Уверен ли сте, че този удар ще унищожи напълно ненаситния? Ще се отърве ли от примката, която желаете да сложите на врата му.
Странникът се изсмя.
— Ударът ще бъде толкова силен, че ще съсипе изведнъж капитана — каза той. — Не се страхувайте, госпожо, името Драйфус ще изчезне от списъка на живите!
В същото време една силна ръка хвана рамото на Клаудина и тя почувства как едно брадато лице се допря до ухото й. Странният човек й пошепна няколко думи.
— Така ли? До живот? — извика тя. — Вземете тогава записката, вземете я. — И тя подаде на непознатия записката, която преди малко с радост бе извадила от пакетчето.
Един лъч от скрито фенерче освети след думите й тъмната стая. Светлината обходи хартията за секунди и така бързо угасна, както и се появи.
— Записката е вярна — каза мъжкият глас. — Ето наградата. Кога ще напуснете Париж, госпожо?
— В стаята ми се намира трупът на моето детенце — отвърна тъжно Клаудина. — Трябва най-напред да го погреба и тогава…
— Ние ще се погрижим, госпожо, за това, ние всичко ще сторим, бъдете спокойна. Още тази вечер трябва да тръгнете, най-късно утре заран.
— Добре — промълви жената като помисли малко.
— Всичко е наред тогава, ще мога да си отида. — Вие обаче трябва да мълчите като гроб. И на добър път…
Непознатият искаше да напусне стаята, но Клаудина го хвана за шинела.
— Почакайте, моля — рече тя развълнувано. — Кажете ми, кога ще стане?
— Още тази нощ. Всичко е готово, липсваше само тази записка. Вие, госпожо, сте подписали смъртната присъда на Драйфус. Той е загубен завинаги.
2.
Татко идва. Андре трябва да го посрещне и да го поздрави: „Добре дошъл, капитане“.
Тези думи бяха казани от ясен детски глас. Едно тригодишно дете застана на постлания със скъп килим вход. То отдаде войнишки поздрав на влизащия капитан.
Алфред Драйфус беше дълбоко замислен и душевно разстроен. Като чу обаче сладкия глас на детето си, меланхолията, която бе обхванала младия офицер, се изгуби, както мъглата се разсейва от сутрешното слънце. На лицето му просветна бащинска любов, а скръбта изчезна от сърцето му.
Капитанът отиде при детето си, прегърна го и го притисна силно до гърдите си.
— Мое мило и скъпо дете — каза той трогнат. — Нека Бог те закриля. Ако съм направил, Боже, някой грях, който заслужава наказанието ти, не наказвай невинното малко детенце!
Капитанът млъкна. Големите врати на къщата се отвориха и една прекрасна млада жена в скромно, но изискано облекло се появи на прага и се хвърли радостно в прегръдките на Драйфус.
— Мила моя, дете мое — каза русият мъж, като целуваше ту милите устни на жена си, ту червените бузки на детето си. — Целия свят държа в ръцете си, колко щастлив се чувствам, когато съм при вас!
— Много закъсня, Алфред — каза тихо Херманса, като забоде с игла тъмните си коси. — Матийо се разсърди, че не можа да говори с тебе. Беше тъжен и много обезпокоен.
— Добрият ми брат — каза капитанът и подаде шинела, шашката и шапката си на слугата. — Толкова е претрупан с работа — не е лесно да се управлява такава голяма къща, пък аз имам доста време и мога да му помогна. Надявам се, че не ще попречи на службата ми, ако посветя няколко часа на брат си. Кога ще дойде Матийо?
— Каза, че ще дойде довечера и ще присъства на нашата вечеринка.
— Да, на вечеринката, по случай рождения ти ден. Ти днес, драга Херманса, си едва на двадесет и четири години, а аз съм осем години по-възрастен…
— Старият ми мъж — каза засмяно Херманса, като го прегърна.
Разговаряйки така, те дойдоха с малкия Андре в богато осветения салон, с разкошно наредената маса. Отвсякъде ги заобикаляше лукс. Чудесните картини, ценните сребърни съдове, тежките дамаски и другите скъпоценни предмети говореха, че капитан Драйфус е богат човек.
Той въздъхна дълбоко. Спомни си без да иска за беднотията, която бе видял в подземното жилище на бедната Клаудина.
Тебе те измъчва нещо, Алфред — каза красивата Херманса и сложи изящната си ръка на рамото му. — Лицето те издава. Какво се е случило?