Стои твърдо на убеждението си, че бордерото е дело на Естерхази. Защитникът отрича, че е било копирано, защото, ако Драйфус го беше копирал, тогава той би хвърлил незабавно подозрения върху майор Естерхази.
Оспорва впоследствие докладите на експертите и цитира различни грешки. Твърди, че е установено, че са предадени тайни документи на военния съд. Напомня, че Мелин при интерпелирането на Жорес отказва да говори по аферата Драйфус и заключава оттук, че правителството е имало нещо за скриване. Добавя, че генерал Мерсие отказа да говори за тайния документ. Това е едно ново признание.
— Вярвам, че когато страната разбере сложността на въпросите, тя само ще възнегодува и ще протестира в името на морала, нещо, което направи Зола.
Защитникът говори за болката на семейство Драйфус, хвали куража, предаността и вярата на съпругата на бившия капитан, после цитира едно писмо на Драйфус от месец септември 1897 година, в което той протестира по-енергично от всеки друг път и изразява надеждата за скорошното си реабилитиране. (Аудиторията се трогва, много жени плачат.)
Лабори продължава сред гробна тишина и напомня различни съдебни грешки, после се спира на случая с полковник Пикар, чието хладнокръвие и дисциплинираност възхвалява. «Каквото и да стане, полковник Пикар ще излезе оттук, не казвам реабилитиран, а възвеличан!» (Продължително оживление.)
Лабори продължава пледоарията си. Той разказа за семейство Драйфус, което пожертва състоянието си само за да може да реабилитира бившия капитан. Лабори разгледа извършената грешка от правителството, толериращо скриването на истината в аферата Драйфус. След това проследява изчерпателно въпроса с тайния документ, който е бил предаден на съдиите без знанието на обвиняемия и защитата. Обясни как Шьорер-Кестнер е стигнал до убеждението за невинността на Драйфус. Похвали поведението на Драйфус и разказвайки за служебните обязаности на майор Естерхази, доказа, че той е могъл да има всички документи. Посочи аргументирано, че Естерхази е виновен. Завърши чрез блестящо заключение, което трогва до сълзи всички присъстващи в залата.
Жорж Клемансо започна пледоарията си, нападайки Боадефр, който след като предизвика цялата тази нещастна афера, идва пред съдебните заседатели да поставя отгоре на всичко въпроса за доверието. (Публиката вика. Вдига се ужасна глъчка.)
Клемансо посочва голямото значение на гражданската сила в сравнение с тази на военните. Той констатира, че ревизирането на Драйфусовия процес е наложително. Завършва, обръщайки се към заседателите с молба Зола да бъде оправдан.
— Ние — провиква се той — сме отговорни пред съда, а самият съд, на свой ред, е отговорен пред историята. Съдът ще съди нас, а историята пък него!
Върховният прокурор Ван Касел с къса реплика напада защитата.
След като защитата взема отново думата, председателят задава на заседателите въпроси, след което се оттеглят в съвещателната зала. В шест часа съдебните заседатели влизат в залата, където има голямо раздвижване.
След гробна тишина първият заседател прочита вердикта. Съдебните заседатели отговарят с «да» на въпроса дали е виновен Зола и отговорният редактор на вестник «Л’Орор» господин Перьо.
(Аплодисменти, подсвирквания. Чуват се викове: «Долу Зола!» Да живее армията!“ „Да живее Зола!“).
В заключение съдът осъжда господин Емил Зола на една година затвор и Перьо, редактора на вестник „Л’Орор“ — на четири месеца затвор.
Осъжда също всеки един по на три хиляди франка глоба.
54.
Оставихме Питу в такова ужасно положение, каквото човешката фантазия трудно би могла да измисли. Море от пламъци го обграждаше, димът го задавяше. А най-страшна беше мисълта, че той сам си беше подпалил къщата.
Подобно на див звяр в клетка се блъскаше обезумелият Питу в горящата мансарда, опитвайки се непрекъснато да разбие вратата. Всичките му опити, всичките му усилия бяха напразни. Беше загубен. Питу падна на колене, заплака и започна да се моли. Да, този мизерник наистина се молеше. Сега, когато беше близо до една страшна смърт, той започна да вярва в Бога.
Косата и брадата му бяха вече обгорели, а лицето му бе в сажди. Треперещите му ръце късаха дрехите, които бяха започнали да горят. И всичко това заедно с отчаяните викове на Клаудина. Тя непрестанно му напомняше небесното отмъщение.
— Млъкни! — кресна Питу. — Млъкни, проклетнице, че ще те удуша, преди пушекът да те задуши. Не искам да умра… Искам да живея! Как да се отърва, как!?…
Като луд се търкаляше и се блъскаше по дъските на мансардата. В това диво търсене на изход кракът му случайно се удари в капак, който изведнъж се отвори под него. Показа се дълбок отвор. Питу с радост забеляза тесни стълби, които водеха надолу към мазата на къщата. Хитрият Соломон беше снабдил къщата си с подобни скрити врати и стълби, с цел да укрива откраднати вещи от очите на полицията. Тази врата, която сега спасяваше неговия син от смъртта, водеше към малко подземие.