— Напред! — изкомандва Кьоравата. — Дайте й вятър.
Голото тяло на Павловна полетя във въздуха и падна пак върху чаршафа. Тази игра се повтори безброй пъти. В това време озверените жени пееха улични песни.
— Дори в „Мулен Руж“ не се играе по-добре — викна Рита де Майо. — Хайде, момичета, да изиграем и ние нещо в чест на нашата благородна другарка.
Едва бяха произнесени тези думи и жените започнаха да играят около проснатия чаршаф, така че момичето почти загуби съзнание.
Хорото ставаше все по-тясно, краката се мятаха все по-високо, движенията на телата ставаха все по-животински и погледите на жените все по-страстни.
Изведнъж една надзирателка от затвора влезе в залата. За момент тя спря на прага като вкаменена. После натисна копчето на един звънец, за да повика и другите надзирателки.
— Каналии — кресна тя, — какво правите тук? Жените уплашени се пръснаха по всички страни.
Повечето от тях се скриха под креватите и само Кьоравата и Рита останаха до Павловна, която сега лежеше гола и безчувствена на земята.
— Кой започна тази игра? — викна гневно надзирателката, пристъпвайки към средата на залата. — Кажете ми кой направи тази мръсна комедия и всички останали ще бъдат помилвани…
— Кой може да бъде — отговори Кьоравата. — Ето, тази принцеса, която се разголи и игра, докато загуби съзнание. Тя поиска да поживее малко.
Надзирателката не си стори труд да разбере дали не е лъжа и заповяда на Павловна, която от ужас и умора не можеше дори да проговори, да се облече. После заповяда двете с майка й да бъдат откарани в тъй наречената тъмна килия. Павловна умираше от срам, докато се обличаше. После отиде до майка си, която стоеше в ъгъла, и й пошепна:
— Не плачи, майко, скоро всичко ще свърши. Двете жени бяха отведени в едно тъмно помещение.
Дори през деня в него не проникваше слънчев лъч. Там беше вечен мрак.
Веднага щом вратата зад тях изтрака, майката и дъщерята се прегърнаха ридаещи.
— Мила майко — възкликна Павловна, — след тази гавра не мога повече да живея… Не бих могла да понасям погледите на мъжа си, дори ако той успее да ме освободи от този мръсен и незаслужен затвор… Мамо, мамо, искам да умра! — С лице потопено в сълзи тя падна в нозете на обичната си майка. Екатерина отпусна нежната си ръка върху главата на дъщеря си.
— Ти си млада, Павловна — каза й тя, — тежко е да умреш тогава, когато си едва на двадесет години и имаш мъж, когото обичаш и който те обича…
— Ах, мамо, не мога да бъда вече негова… В неговите прегръдки и при целувките му винаги ще се мярка пред погледа ми ужасната сцена отпреди малко. Не, мамо, дай ми благословията си, ако мислиш като мен, нека умрем заедно.
— Аз отдавна съм преситена от живота — отговори майка й. — Но ти, скъпо мое дете, ти не трябва да се прощаваш още със земните си дни. Не ми ли каза — и гласът й премина в шепот, — че не живееш само за себе си, че носиш едно ново същество…
— Казах ти, мамо — отвърна Павловна, потрепервайки, — но откакто понесох тези жестоки и нечовешки страдания, струва ми се, че и тази надежда е убита… Ах, мамо, заклевам те, не ми отказвай, вземи ме със себе си. Не ми отказвай спокойствието на отвъдния свят…
— Но как бихме могли да отхвърлим от плещите си тежестта на живота? — отвърна Екатерина дьо Ла Бриер със съмнение. — Тук нямаме никакво средство, с което да се избавим от него…
— Знам, майко, едно средство, ще видиш… Павловна опипа вратата и натисна едно копче.
— Какво правиш? — запита я майка й уплашена. — Викаш надзирателката ли?
— Да, майко, ще поискам да бъдем веднага заведени пред съдебния следовател, като кажа, че имаме да направим важно признание. Според правилника на затвора трябва обезателно искането да се изпълни. Бюрото на съдебния следовател е на четвъртия етаж. За да стигнем дотам, трябва да преминем през широк коридор с много прозорци. Единият от тях винаги е отворен. Забелязах това при първия разпит. Щом стигнем до него, аз ще скоча в двора…
Екатерина потрепера.
— Каква ужасна смърт — каза тя тихо.
— Нямаме друг избор, мамо — изохка Павловна. — Още веднъж те заклевам, не ме принуждавай да живея сред този срам. Ако не искаш да тръгнеш с мен към смъртта, ще отида сама.
Госпожа Ла Бриер прегърна дъщеря си.
— Не ще отидеш сама — изрече тя сломено, — ще бъдем заедно… Ако не можахме да сме заедно в живота, поне в смъртта нека се съединим.