— Удовлетворение? Може би си въобразявате, че ще кръстосам сабята си с вас? О, не, аз съм враг на тези парижки дуели, в които кръвта едва тече от леко одраскване и които завършват с помирение на неприятелите…
— Аз никога няма да ви протегна ръка за помирение, господине мой, защото подавам ръка само на честен човек. Впрочем, аз ще ви искам удовлетворение не само за едната, но и за другата, която е жива.
Емил посочи с ръка Павловна, която се свлече ридаеща до ковчега на майка си.
— Вие обидихте смъртно жена ми! — продължи Емил фон Пикардин страстно. — Вие хвърлихте най-чистото създание, което съществува на земното кълбо, в обществото на паднали жени. вие я уподобихте с тези жени. Трябва да разберете, че един от двама ни е излишен на този свят и ако не искате да се биете с мен на дуел, ще ви пребия като побесняло куче на улицата!
Ла Бриер мълчеше. Той прехапа до кръв долната си устна. След къса пауза изрече задавено:
— Признавам, че имате право, господине — един от двама ни трябва да изчезне!
— Изберете тогава оръжието!
— Казах ви вече, че в качеството си на префект на полицията не мога да се дуелирам. Трябва да намерим по-малко шумно и сигурно място. Какво мислите за един американски дуел?
— Съгласен съм и на това, но не бих желал да проигравам живота си на карта или на зар, защото това ми се струва неприлично пред лицето на Бога, вечния съдия.
— Тогава ще ви предложа нещо друго — продължи Ла Бриер. — Ще бъдете ли добър да ме последвате в съседната стая, защото пред вашата съпруга не е удобно да се третира този въпрос.
— Готов съм, господине!
С тези думи баронът последва префекта в съседната стая, където останаха заедно около четвърт час.
Когато излязоха отново и двамата бяха по-бледи от по-рано, но изглеждаше, че са се споразумели по отношение на пътя, по който единият от тях трябваше да отиде на гробищата.
Баронът помогна на жена си да стане.
— Ела, Павловна — каза й той, — нямаме работа тук. Хайде да се върнем вкъщи и да подредим работите си и може би след три дни ти сама ще напуснеш Париж…
— О, Емил, Емил, умирам от срам — възкликна Павловна, — не смея да те погледна в лицето.
Баронът притисна нежно в прегръдките си хубавата си млада съпруга.
— О, скъпа моя, аз ще направя всичко, за да забравиш миналото.
Той поиска да я изведе вън от стаята.
— Не, няма да изляза — викна тя решително, — няма да се разделя с останките на мама, докато е още на земята. Как бих могла да я оставя самичка и нещастна в тази къща, във властта на този безсърдечен човек, който причини смъртта й?
— И аз ви моля — каза Ла Бриер със сломен глас — да оставите останките на жена ми и ви се заклевам, че ще й отдам всичките почести, които заслужава. Презирайте ме, мразете ме, но оставете ме самичък с моята Екатерина.
Павловна и баронът го изгледаха слисани. Каква неочаквана промяна се беше извършила в душата на този човек? Не блестяха ли сълзи в очите му? Не личеше ли по цялото му брадато лице неизразима скръб? Не се ли прекланяше сега той дълбоко над ковчега? Не взе ли студената ръка на мъртвата, за да я целуне?
— Господ го осъди вече — каза тихо баронът, — той потопи сърцето му в покаяние…
— Така да бъде — реши Павловна, — оставям тялото на мама, душата й. Знам, тя ще дойде с мен и ще ме придружава навсякъде в живота ми.
Тя се наведе и още веднъж, за последен път, целуна бледите устни на мъртвата.
— Простете ми! — пошепна й Ла Бриер. Павловна склони глава.
— Онова, което сторихте на мен — каза тя с въздишка, — аз бих могла да ви простя, но онова, което прегрешихте спрямо тази мъченица, него никога не бих могла. Ако някога видите отново майка ми на другия свят, където не съществува омраза и преследване, нека тя ви прости.
Ла Бриер рухна със сподавени ридания върху ковчега на жена си.
Смъртта на Екатерина се пазеше в тайна. В една стая, чийто ключ Ла Бриер носеше винаги в джоба си, стоеше ковчегът с трупа и никой в дома не подозираше, че се намира там. Нито един вестник не съобщи за случката в затвора „Сен Лазар“. Ла Бриер си даваше бодър вид пред подчинените си, тъй че никой не подозираше дълбоката трагедия, която се разиграваше в душата на този човек. Дори на втория ден след тази фатална нощ беше се събрало весело общество в дома на Ла Бриер. Префектът беше поканил няколко приятели на банкет, с които и друг път се бе събирал и с които обикновено ходеше на лов. Имаше в околностите на Париж ловно имение и поканените говореха само за лова в него. Рано заранта още веселата компания изпълваше столовата на префекта, където се сервира прекрасна ловджийска закуска.