Анкетата, предприета от криминалната камара, продължи ни повече ни по-малко от девет месеца, извършена при най-строга тайна и при пълна съвестност. Всички полезни свидетели освен Естерхази бяха изслушани. Не липсваха с показанията си и съдиите от Рен, а дори и князът на Монако. Последният, разпитан от специална комисия, декларира, че Вилхелм Втори е удостоверил невинността на Драйфус.
Разследването на криминалната камара привърши и съгласно закона делото бе препратено на съседните отдели на Касационния съд. По всичко изглеждаше, че ликвидирането на тази афера, сега така добре изяснена, не ще продължи повече от две-три седмици. Но истината е, че потрябваха още пет дълги месеца, за да се стигне до развръзката.
Вердиктът на касационния съд, с всички обединени отдели се произнесе на 12 юли 1906 година.
Той гласеше касиране без препращане с 31 гласа срещу 18. Тримата председатели: Capo, Бар и Танон, както и първият председател Бало Бопре, бяха между болшинството, като гласуваха „за“. Решението, което беше редактирано от Бало Бопре и което бе прочетено в публично заседание, представлява една магистрална страница, един шедьовър на юридическите дебати. Всички обвинения бяха юридически оборени и тяхното анулиране вървеше по ред. Едно след друго се нижеха истинските доказателства, които провалиха всички, така наречени, доказателства за предателството на Драйфус.
Ето края на този паметен юридически документ: „Имайки предвид последния анализ, че между обвиненията отправени срещу Драйфус, нищо не остана положително и че анулирането на присъдата на военния съд от Рен не оставя нищо, което може да се счете като нарушение или като престъпление; имайки предвид чл. 445 от Закона за углавните престъпления, никакво препращане за ново съдене не може да има място.
Поради тези мотиви съдът анулира присъдата на Ренския военен съд, който на 9 септември 1899 година осъди Драйфус на десет години тъмничен затвор и на военна деградация…, а тъй като погрешка тази присъда е била произнесена, взима акт от декларацията на Драйфус, чрез която той се отказва от обезщетение от материално естество, на което има право съгласно чл. 446 от Углавния закон. Заповядва това му решение да бъде афиширано в Париж и Рен, публикувано в Държавен вестник, както и в други пет вестника, избрани от Драйфус. Дава също правото на Алфред Драйфус да го публикува на държавни разноски в други петдесет парижки и провинциални вестници, по свой избор. Заповядва това решение да бъде вписано в регистрите на военния съд в Рен, а на края на присъдата, произнесена тогава, да се напише, че е анулирана и да се направи специална забележка за настоящото решение.“
ЕПИЛОГ
Така се разсея този лош сън, който трая цели дванадесет години. Така завърши той чрез една окончателна победа, плод на дълга и тежка борба за правда, която отначало беше водена само от шепа хора, а после събра под знамето си почти цяла републиканска Франция. Това бяха всички способни хора, които имат свободно и собствено мнение и виждат ясно, жертвайки кастови или лични интереси заради вечните принципи на правдата, на които се базира цивилизованият свят:
Вердиктът на Касационния съд беше приет с достатъчно спокойствие от цялата страна и с видимо безразличие от непримиримите противници на ревизията. Логическите последици на този вердикт следваше да бъдат от една страна моралното и материалното обезщетяване на жертвите, чиято кариера несправедливо биде разрушена, а от друга страна трябваше да се приложат строги санкции спрямо истинските виновници.
За нещастие обаче, окончателната оправдателна присъда на Естерхази, както и законът, който администрираше тези деяния, се противопоставяха на тия санкции.
В същия ден, когато беше публикувано решението, в Сената се гласува предложение, с което се поднасяха хвалебствия и почести за гражданския кураж на Шьорер-Кестнер и на Трарйо и се нареди да се поставят бюстове на тези заслужили мъже във входната зала на Сената.
На втория ден парламентът гласува да бъдат пренесени тленните останки на Емил Зола в Пантеона, където се пазят останките на всички знаменитости на Франция.
Това бе извършено за мъртвите. Но какво беше сторено за живите?
Министърът на войната Етиен изработи два проекта, от които единият даваше на Драйфус чин командир на ескадрон, а вторият реинтегрираше в армията запасния полковник Пикар, повишавайки го в чин бригаден генерал, начиная от 10 юни 1903 година.