След като тъмните му остри очи бяха огледали гордо цялата компания, той се отправи към масата, на която бе седнал Дик. Беше си избрал най-неподходящия човек, защото Дик му кресна все още ядосан:
— Какво търсиш при мене, червена муцуно? Тази маса е моя. Потърси си друга!
— Червенокожият мъж е уморен, неговият бял брат ще му разреши да си отпочине! — отговори индианецът с мек глас.
— Дали е уморен, или не, е все едно. Не ми е приятна червената ти кожа!
— Не съм виновен. Великият дух ми я е дал.
— Откъде си я взел е все едно, махай се, не мога да те търпя! Индианецът свали карабината от рамото си, опря приклада й на пода, скръсти ръце върху отвора на цевта и попита със сериозен глас:
— Моят бял брат ли е господар на тази къща?
— Това не те интересува.
— Имаш право: не ме интересува, но и тебе не те интересува, затова червенокожият мъж може да седне, както и белият.
Той седна на масата. В думите му имаше някаква настойчивост, която не можеше да не направи впечатление на намусения трапер. Сега той вече го остави на мира.
Ханджията се приближи и запита индианеца:
— Какво търсиш в къщата ми?
— Дай ми хляб и вода! — каза той.
— Имаш ли пари?
— Ако ти дойдеш в моя вигвам и ме помолиш за храна, аз няма да ти взема пари. Имам злато и сребро.
Очите на ханджията светнаха. Индианец, който има злато и сребро, е добре дошъл навсякъде, където се продава гибелната Огнена вода. Ето защо той веднага изчезна и скоро се върна с огромен глинен съд, пълен с бренди, който постави пред госта си заедно с поръчания хляб.
— Белият човек се лъже, не съм му искал такава вода! Ханджията го изгледа изненадано. Не беше срещал досега индианец, който да беше успял да устои на миризмата на алкохола.
— А каква вода искаш?
— Червенокожите мъже пият само водата, която идва от земята.
— Тогава си върви откъдето си дошъл. Аз съм тук, за да печеля пари, а не за да разнасям вода! Плащай си хляба и се омитай!
— Твоят червенокож брат ще плати и ще си отиде, но не и преди да си му продал онова, от което има нужда.
— Какво искаш още?
— Нали имаш магазин, където продаваш разни стоки?
— Да.
— Тогава ми дай тютюн, барут, патрони и кибрит.
— Тютюн ще получиш, но патрони и барут не продавам на индианци.
— Защо?
— Защото не ви се полагат.
— Но се полагат на белите ти братя?
— Така ми се струва.
— Ние всички сме братя. Ние всички ще умрем, ако не можем да застреляме някакъв дивеч. Всички ние трябва да имаме барут и патрони. Дай ми онова, за което те помолих.
— Не може!
— Това последната ти дума ли е?
— Последната.
Индианецът го сграбчи светкавично с лявата си ръка за гърлото, а с дясната измъкна лъскавия си ловджийски нож.
— Тогава вече няма да можеш да даваш и на белите си братя патрони и барут. Великият дух ти разрешава още една минута време. Ще ми дадеш ли каквото искам, или не?
Ловците бяха наскачали и се канеха да се нахвърлят върху червенокожия, под чиято желязна хватка ханджията стенеше и се гърчеше. Той обаче застана с гръб към стената и с гордо вдигната глава извика заплашително:
— Кой ще се осмели да докосне Винету, апача? Тези думи оказаха изненадващо въздействие. Едва се бяха разнесли и хората, които се канеха да го нападнат, се отдръпнаха, като не криеха уважението и почитта си към него. Името на Винету беше име, което предизвикваше уважението и на най-смелите и дръзки ловци и трапери.
Този индианец беше син на Инчу-чуна, най-прочутия вожд на апачите. Страхливостта и коварството на племето му бяха станали причина по-рано да получи от враговете си прозвището «пимо». Но откакто Инчу-чуна беше станал вожд на племето, постепенно страхливците се бяха превърнали в най-сръчните ловци и най-храбрите воини. Името им всяваше страх у хората далеч отвъд планинските вериги, а храбрите им набези бяха съпътствани винаги от голям успех, въпреки че броят на мъжете, с които предприемаха далечните си походи през неприятелските територии чак до далечния Изток, съвсем не беше голям. В тях се беше прочул със смелостта си и Винету, синът на Инчу-чуна. Въпреки младостта му — по онова време той беше едва двадесети пет годишен — името му беше предмет на разговори край всички лагерни огньове.