— Пусни ме! — извика ханджията. — Ако си Винету, ще получиш всичко каквото желаеш!
— Hough! — разнесе се гласът му с доволен гърлен тон. -Великият дух те накара да кажеш тези думи, човече с червена коса. Иначе щях да те събера с твоите деди, а там щях да изпратя и всеки друг, който би се опитал да ми попречи!
Той го пусна и докато Уинкли излизаше, за да потърси в склада си исканото от него, се приближи към Хамърдъл и го попита:
— Защо бледоликият мъж седи тук и празнува, докато червенокожи неприятели застрашават вигвама му?
Дик вдигна поглед от чашата си и отвърна троснато:
— Дали седя тук, или другаде, е все едно. Познава ли ме апачът?
— Винету не те е виждал досега, но забелязва на дрехата ти знака на своя храбър приятел и вече знае, че си от неговите хора. Нима Дедли-гън, прочутият ловец, трябва сам да се бие за скалповете на огелаласите, които са тръгнали да го търсят?
— Огелаласите ли? — Дик Хамърдъл скочи светкавично, като че ли бе зърнал под масата някоя гърмяща змия. Пит Холбърс също стана и се озова при индианеца само с една-единствена крачка на дългите си крака. — Какво знае червенокожият за огелаласите?
— Иди бързо при своя приятел и ще научиш всичко от него! Сега той се обърна към ханджията, който се беше върнал, откачи от пояса си торбичките за барут и патрони, напълни ги и мушна ръката си под сиво-бялата ловна риза.
— Винету ще даде на мъжа с червеникавите коси червеникав метал!
Уинкли пое тежкото парче метал и го заразглежда с нескривано възхищение.
— Злато, самородно лъскаво злато! Има четиридесет долара като нищо! Откъде го имаш, индианецо?
— Pshaw!
Той изговори тази дума, като вдигна презрително рамене, а в следващия миг вече беше изчезнал от стаята. Ханджията изгледа останалите със зяпнала уста.
— Слушайте, джентълмени, този червенокож мошеник има, изглежда, повече злато от всички нас, взети заедно. Никой още не ми е плащал барута така добре, както той. Би си струвало труда човек да тръгне подир него някой път. А че има още злато у себе си и е скрил нейде наблизо коня си, е толкова сигурно, че като хванете дръжката на ножа си, ще изтеглите острието.
— Да, но не те съветвам — отвърна Дик Хамърдъл, който се готвеше за тръгване. — Винету, апачът, е човек, който няма да позволи да му отнемат и най-малката дреболия. Да ли има злато, или не, е все едно, важното е, че никой не може да му го вземе!
И Пит Холбърс преметна през рамо своята райфъл, като забеляза:
— Трябва да тръгваме, Дик, да тръгваме колкото може по-бързо. Този индианец е всезнаещ и трябва да е прав за това, което каза; да ги вземат дяволите тези кучета, огелаласите. Ами тези мъже какво ще правят? А?
При тези думи той посочи двамата непознати.
— Казах им да тръгват с нас и това е! — отвърна дебелият и се обърна към чернобрадия: — Ако искаш да видиш Дедли-гън, тогава трябва вече да тръгваме, мастър Мертенс. Името ти ми се струва немско, а?
Запитаният се надигна, за да се присъедини към траперите заедно с другаря си.
— Да, аз и спътникът ми сме немци по рождение.
— Немци ли? Хм, дали сте китайци, или великотурци, е все едно, но тъй като сте немци от Джърмани отвъд океана, това е по-приятно за мен, а за вас по-добре, защото немците са мъже на място, познавам ги и съм срещал някои от тях, които така добре държаха карабината, че улучваха бизоните точно в окото. И така, хора, напред! Трябва да си плюем здравата на петите!
Четиримата мъже излязоха навън. Хамърдъл пъхна пръсти в устата си и изсвири продължително и силно, след което иззад оградата се появиха в тръс два оседлани коня.
— Така, животните са тук. Да се мятаме на тях и да тръгваме, мастър Мертенс и… Да, а ти как се казваше? — попита той другия.
— Казвам се Петер Волф — отвърна той.
— Петер Волф? Дяволски злощастно име! Наистина, все едно е дали ще се казваш Джон или Тим, или, да речем, Бил, ала Петер Волф, това име може да ти изкълчи езика и да ти размести всички зъби. Е, добре, качвайте се, да прекосим гората и да излезем после в прерията!
— Но къде отиде индианецът? — попита Мертенс.
— Апачът ли? Накъде е отишъл е все едно. Той най-напред знае накъде трябва да върви, а аз залагам кобилата си срещу някой козел, че ще го срещнем пак точно там, където той смята, че е най-добре, и където ще имаме най-голяма нужда от него.