Те се запромъкваха напред бавно и с най-голяма предпазливост. Следите, по които вървяха и към които се бяха присъединили и дирите на апача, ги водеха отначало към железопътния насип, а после успоредно покрай него, докато в далечината се забелязаха няколко вълнообразни възвишения.
Сега Дик Хамърдъл се спря отново.
— Къде са се сврели тези негодници, си е, разбира се, все едно, но нека ме пекат на огън дотогава, докато се втвърдя и изсъхна като мастър Холбърс, ако не са се оттеглили зад онази лилипутска планина. Не бива да продължаваме, защото…
Той не се доизрече, а в същия миг опря приклада на старата си карабина в рамото, в следващия момент обаче я свали. Откъм отвъдната страна на железопътния насип се беше надигнала една фигура, която се прехвърли през релсите с котешка пъргавина и бързина и в следващата минута човекът застана пред четиримата мъже. Това беше апачът.
— Винету видя бледоликите да се приближават — каза той. — Те са открили следите на огелаласите и ще спасят Огнения кон от гибел!
— Heigh-day — обади се Хамърдъл, — цяло щастие е, че не беше някой друг, защото щеше да опита куршума ми, а изстрелът щеше да ни издаде! Но къде е конят на апача? Да не би да се намира в тази пустош без кон?
— Конят на апача е като кучето, което послушно ляга на земята и чака, докато господарят му се завърне. Преди много слънца Винету забеляза огелаласите и отиде към реката, която неговите бели братя наричат Арканзас. Надяваше се да види там своя приятел Дедли-гън, но той не беше във вигвама си. След това той продължи по дирите на червенокожите мъже и сега иска да предупреди Огнения кон, за да не падне от пътеката, която те се канят да разрушат.
— Lack-a-day! — рече проточено Пит Холбърс. — Я виж ти колко умно подхващат тези негодници работата! Ех, ако знаехме от коя посока ще дойде влакът!
— Огненият кон ще дойде от изток, защото Конят от запад премина, когато слънцето стоеше точно над главата на вожда на апачите.
— Тогава вече знаем в каква посока трябва да тръгнем. Но кога ще мине влакът през тези места? Пит Холбърс, нещо да кажеш?
— Хм, ако си мислиш, Дик, че аз въпреки всичко имам разписанието на влаковете, тогава кажи ми най-напред къде съм го пъхнал?
— Положително, че не е в главата ти, старий Куне, защото отвътре тя изглежда като Ляно Естакадо, както наричат онази местност там на юг, в която няма нищо друго освен прахоляк и камъни и в най-добрия случай пак камъни и прахоляк. Но, хора, я погледнете, слънцето залязва, след четвърт час ще се стъмни и ще можем да се промъкнем до червенокожите мошеници, за да ви…
— Винету беше близо до тях — прекъсна го апачът — и видя как те разкъсаха пътеката на Огнения кон и я сложиха напреки на пътя, та да могат да го преобърнат.
— Много ли са?
— Вземи десет пъти по десет и това ще е по-малко от половината воини, които са налягали по земята, за да дочакат пристигането на бледоликите. А конете са много повече, защото всичко, което носи Огненият кон, трябва да бъде натоварено на тях и отнесено.
— Ще им излезе крива сметката! Какво мисли да прави Винету?
— Той ще остане тук, за да наблюдава червенокожите мъже. Нека моите бледолики братя препуснат срещу Огнения кон, за да го спрат надалече; така жабите, наречени огелала, няма да забележат, че той ще спре и ще затвори огненото си око.
Съветът беше добър и решиха веднага да го последват. Не им беше известно кога ще се зададе влакът; това можеше да стане всеки момент. Ако искаха да предупредят хората, без да бъдат забелязани от огелаласите, им беше необходима твърде голяма преднина. Всяко забавяне увеличаваше опасността. И така Винету остана, а другите четирима се метнаха отново на седлата и потеглиха на изток покрай железопътните релси в силен тръс.
Може би бяха яздили около четвърт час, когато Хамърдъл спря кобилата си и погледна настрани.
— Good-lack — обади се той, — не лежи ли там в тревата нещо подобно на елен, или… а-а. Пит Холбърс, я ми кажи какво ли е това добиче там?
— Хм, Дик, ако мислиш, че това е конят на апача, ще се съглася с тебе; лежи неподвижно като набучен на кол и чака завръщането на господаря си.
— Позна, старий Куне! Но хайде, да не подплашим мустанга, защото си имаме по-важна работа. Дали ще срещнем влака, или не, е все едно, но трябва да го предупредим, а колкото по-надалеч сторим това, толкова по-добре! Червенокожите подлеци не бива да забележат светлините му, нито спирането му, нито провала на плановете си!