Той лежеше плътно до насипа и се взираше напрегнато към поста и ето наистина — след няколко минути до стоящия на пост огелала светкавично се изправи човешка фигура и само след миг двамата изчезнаха на земята! Ножът на апача си беше свършил работата.
Той се върна след известно време; беше се промъкнал около индианците, за да огледа разположението им. Сега разказа на Дедли-гън какво беше видял.
Огелаласите извадили на известно разстояние релсите и заедно с траверсите ги сложили напреки на насипа. Така влакът и пътниците бяха очаквани от страшна участ, ако нямаше кой да ги предупреди. Червенокожите се били разположили малко по-настрана и лежали съвършено безшумно, а още по-надалече се намирали конете им. Присъствието на тези животни правело промъкването откъм тяхната страна почти невъзможно, защото бдителността на прерийните коне е едва ли не по-голяма от бдителността на кучето. Те издават на господаря си приближаването на всяко живо същество чрез страхливо пръхтене.
— Кой ги предвожда? — попита Дедли-гън.
— Мато-си, Мечата лапа. Винету беше зад гърба му, можеше да го убие с томахока си.
— Мато-си? Той е най-храбрият измежду всички сиуси. Не се страхува от никого и сигурно ще ни създаде много работа! Силен е като мечка, а е хитър като лисица. Сигурно е оставил част от хората си навътре в прерията; едва ли всички воини са при него. Всеки умен воин би постъпил така.
— Уф! — Винету издаде това възклицание с дълбок глас в знак на съгласие.
— Нека моят червенокож брат вземе половината от хората ми и се опита да намери резервните сили на Мато-си.
Винету последва това указание, а Дедли-гън прехвърли насипа, промъкна се до Дик Хамърдъл и му каза:
— Само още триста човешки дължини напред, Дик, и ще се озовеш лице в лице с индианците. Разделих моите хора и едната половина изпратих с Винету в прерията, за да…
— Дали си ги изпратил, или не си ги изпратил, е все едно -прекъсна го дебелият шепнешком, — но какво ще правят в прерията, кърнъл?
— Начело на огелаласите е Мато-си…
— Мечата лапа? Zounds! Тогава срещу нас са най-големите храбреци от племето. От вожда може да се очаква да остави в прерията резервен отряд.
— И аз мисля така. Винету ще отреже пътя на този отряд, а аз ще се отправя с останалите хора към конете. Ако ни се удаде да ги заловим или пък да ги разпръснем, червенокожите са загубени.
— Well, well, кърнъл, а Дик Хамърдъл и карабината му ще дадат своя дял, та да можем да натоварим влака със скалпове!
— Ти ще чакаш тук с хората си, докато чуеш първия изстрел откъм нашата страна. Щом индианците забележат, че сме зад гърба им, ще се придвижат към нас и вие ще ги посрещнете. Но, Дик, изчакай спокойно, докато се приближат дотолкова, че да можете да различавате отделните хора. Едва тогава ще започнете да стреляте. Така куршумите ви няма да отидат напразно!
— Не бери грижа, кърнъл! Дик Хамърдъл знае съвсем точно какво трябва да направи. Пазете се само от конете, защото тези индиански мустанги надушват белите от десет мили разстояние!
Дедли-гън се отдалечи предпазливо, а дебелият трапер запълзя назад покрай хората си, за да им съобщи получените указания. Когато се завърна, той се настани до Пит Холбърс, който беше мълчал през последния час. Прошепна му:
— Пит Холбърс, старий Куне, след малко танцът започва!
— Хм, щом ти така мислиш, Дик! Не се ли радваш, а? Хамърдъл понечи да отговори, но… срещу тях, малко встрани, проблесна пламъче, след което последва силен гърмеж, преди Дедли-гън да беше изпълнил намерението си. Някой от следващите го работници беше започнал да стреля, изглежда, по недоразумение.
Огелаласите веднага наскачаха и се затичаха към конете си. Но Дедли-гън притежаваше голямо присъствие на духа; едва беше чул зад гърба си издайническия изстрел и веднага побърза да изпревари последствията от тази безотговорност.
— Хора, напред, към конете! — извика той.
После се втурна към животните с огромни скокове и успя да ги достигне с хората си преди индианците. С голяма бързина бяха изтръгнати колчетата и конете се понесоха из широката савана, като пръхтяха и цвилеха.