И още двама бели правеха впечатление — двамата немци. Те бяха грабнали томахоките на паднали индианци и ги въртяха с такава лекота и сигурност, като че ли имаха специална подготовка във воденето на бой с това оръжие.
И между работниците имаше достатъчно смелчаци, които създадоха големи затруднения на индианците; червенокожите и без това не обичат да се бият гърди срещу гърди с някого. Вече победата явно клонеше към белите и обръчът около червенокожите се стягаше все повече и повече, обаче откъм прерията се разнесе гръмотевичен тропот, който бързо наближи. Дедли-гън се оказа прав: Мато-си, умният вожд на огелаласите, бе оставил сред саваната значителен брой от воините си, които долетяха на конете си със свежи сили и моментално битката взе друг обрат. Сега дотичаха и вече избягалите индианци, окуражени от видимия обрат, и така нападението на ловците и работниците се превърна в отбрана, която с всяка изминала минута изглеждаше все повече обречена на неуспех.
— Обратно зад насипа! — заповяда Дедли-гън, проправи си път с няколко мощни удара и така даде личен пример за изпълнение на собственото си нареждане.
За Пит Холбърс бяха необходими само няколко крачки, за да се озове до него. Дик Хамърдъл измъкна револвера си едва сега и изстреля всички куршуми от него, за да си проправи път, след което се затича към насипа. Вече почти го беше прехвърлил, когато се спъна, преметна се презглава и се отърколи по отвъдната страна на насипа право в краката на Дедли-гън. Скочи отново на крака и заразглежда предмета, който държеше в ръка. Беше паднал върху него, сграбчил го бе неволно и го беше задържал. Приличаше на стара цепеница.
— Пушкалото ми, наистина, моето пушкало, което бях захвърлил преди малко! Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне? — извика той зарадвано.
— Щом ти мислиш, Дик, че е добре да…
Не можа да довърши изречението си, защото огелаласите ги бяха последвали и битката започна отново. Огнените езици осветяваха и терена зад железопътния насип, като разкриваха една сцена, която, изглежда, щеше да завърши с гибелта на белите. Вече предводителят им се канеше да ги посъветва да потърсят спасение в тъмнината, когато в гръб на индианците се разнесоха изстрели и между тях се врязаха група мъже, размахвайки високо вдигнатите си оръжия.
Това беше Винету със своя отряд.
Тъй като тъмнината не му беше позволила да открие някакви следи, неговото търсене на предполагаемата засада не бе имало успех. След като бе забелязал пламъците и заключил, че присъствието му на мястото на бойните действия е необходимо, той беше побързал да се върне и сега водеше в последния момент подкрепления, решителни за изхода на битката.
Сред най-гъстата тълпа от сражаващи се хора стоеше Мато-си, вождът на племето огелала. Яката му широкоплещеста фигура бе облечена в обикновена, светла, щавена ловна риза, която беше изпръскана цялата в кръв; над гърба му се спускаше кожа от прериен вълк, черепът на който красеше главата му. В лявата си ръка държеше извит щит от бизонска кожа, а десницата му въртеше томахока; щом големите му, тъмни и проницателни очи се спираха на някого с изгаряща омраза, в следващия миг той получаваше унищожителен удар и падаше мъртъв на земята.
Той вече си беше помислил, че печели битката, и сам беше дал знак за подемане на триумфалните крясъци, когато се появи Винету. Мато-си се обърна и го съзря.
— Винету, пимо, кучето! — извика той. Очите му запламтяха от дива, смъртна омраза, но вдигнатият му крак се поколеба, а ръката му, приготвила бойната секира за хвърляне, се отпусна. Като че ли видът на неприятеля скова храбростта му и го лиши от толкова необходимата предпазливост и присъствие на духа.
Винету също го забеляза и отвърна:
— Мато-си, жабата огелала!
Стройното му, пъргаво и при това толкова силно тяло потъна в тълпата на сражаващите се като във вода, за да се изправи след няколко секунди тъкмо пред Мато-си. Двамата замахнаха едновременно, за да нанесат смъртоносния удар. Двете секири се срещнаха шумно и томахокът на Мато-си изхвръкна строшен от ръката му. Той се обърна светкавично и с големи скокове си запробива път за бягство.
— Мато-си! — извика Винету, без да се помръдне от мястото си. — Нима кучето на огелаласите се е превърнало в страхлива кучка, та бяга така от Винету, апача? Устата на земята трябва да изпие кръвта му, а ноктите на лешояда да разкъсат сърцето и тялото му!