Индианецът наистина се беше хвърлил върху старата кобила и заби петите си в хълбоците й, за да изчезне колкото може по-бързо. Обаче си беше направил криво сметката, защото Дик Хамърдъл пъхна в уста свития си показалец и изсвири пронизително. Послушното животно веднага се извъртя и се понесе в галоп право към господаря си въпреки всички усилия на индианеца. Сиусът не видя никакъв друг начин за спасение, освен овреме да скочи, обаче дебелият трапер вдигна карабината си, изстрелът изтрещя и индианецът се строполи на земята с куршум в главата.
— Видя ли, Пит Холбърс, какво добро добиче е кобилата ми? Иска ми се да знам дали и без нея щеше така щастливо да отиде в своите Вечни ловни полета. Какво ще кажеш ти?
— Нямам нищо против, Дик, ако мислиш, че си е избрал правия път. Няма ли да вземеш скалпа му?
— Дали ще го взема, или не, е все едно, но непременно трябва да бъде свален!
За да стигне до падналия червенокож, той трябваше да мине покрай двамата немци, които стояха един до друг и си почиваха от напрежението на битката.
— Капитане, да не се казвам Марк Летрие, ако това не беше касапница, каквато може да се преживее само в Дивия запад! — Тези думи бяха изговорени на френски, но траперът се беше вживял твърде много в току-що случилото се, за да им обърне повече внимание в момента.
След като беше взел скалпа на убития и се върна отново до спрелия влак, той видя Дедли-гън, застанал близо до двамата немци.
— Дик Хамърдъл — попита го той, — не беше ли срещнал тези двама немски джентълмени при мастър Уинкли?
— Well, така е, кърнъл.
Държаха се добре и ти правят чест. Но защо си ги взел със себе си? Нали знаеш, че не обичам да виждам между нас нови физиономии.
— All right, сър, но единият от тях, Хайнрих Мертенс, каза, че си му бил чичо.
— Негов чичо ли? Да не си полудял?
— Хм, дали съм полудял, или не, е все едно, но малко се поспречкахме и острието на ножа ми беше вече опряло в гърлото му, когато заяви, че едва ли ще бъдеш благодарен, ако стоманата понавлезе малко по-дълбочко под кожата му. Разбери се сам с него, кърнъл!
Прочутият tracker се приближи към немците и попита:
— Дошли сте отвъд океана от Германия, а? Така ми казаха.
— Да — отвърна Мертенс.
— Какво търсите в прериите?
— Чичо, и още ме питаш? — гласеше отговорът на немски. Дедли-гън отстъпи крачка назад.
— Чичо ли? Нямам никакъв роднина с името Мертенс — заяви той учудено.
— Това е вярно! Но така се нарекох, защото не знаех дали ще ти е приятно да чуеш името Тиме. Касае се за пари, за много пари, както беше писал ти. В такъв случай човек трябва да е предпазлив и затова приех друго име.
— Тиме… Възможно ли е това да си ти, Хайнрих?!
— Не само е възможно, ами и действително, чичо. Ето и писмото ти, в което пишеш, че трябва да дойда. Другите книжа можеш да прегледаш и утре!
Той бръкна под дрехата си, измъкна грижливо запазен лист хартия и му го подаде. Старият ловец хвърли поглед на редовете при все още силната светлина на огъня, после притисна Мертенс до гърдите си, като извика:
— Истина е! Боже, благослови очите ми да имат възможността да погледнат един мой близък човек! Как е баща ти? Защо не ми писа? Нали му изпратих адреса в Омаха?
— Да, но в същото писмо ти описа и целия път нагоре по Арканзас до форт Гибсън, до къщата на ирландеца Уинкли и още по-нагоре на запад до мястото, където си на лагер за по-продължително време заедно с група от твоите уестмани. Тъй като си помислихме, че можеш да напуснеш това място, решихме, че е най-добре самият аз да тръгна на път и да ти предам писмото на баща ми. Утре рано, щом се съмне, ще ти го дам. Не си ме виждал, откакто си в Америка, и едва ли можеш сега да ме разпознаеш, но затова пък аз познавам толкоз по-добре твоята доброта, с която по-рано помагаше на родителите ми, а сега пък покани мене да дойда при теб.
— Well! Радвам се, че така скоро си последвал поканата ми. Намерих злато в планините Бигхорн и исках да ви го дам, понеже не ми трябва. Но изпращането му е много несигурна работа и точно затова пожелах да дойдеш лично при мен. Това, което искам да ти дам, е цяло богатство за вас и се надявам да ви донесе щастие. Но ти не си сам. Кой е спътникът ти?
— И той е немец. Казва се Петер Волф и имаше голямо желание да дойде в Дивия запад. Затова тръгнахме заедно.
— Добре! Ще говорим и по-нататък за нашите работи, скъпи Хайнрих. Но сега нямаме време за това. Нали виждаш, че и другаде имат нужда от мен.