Именно в този момент се разнесе гласът на машиниста, който подканяше хората да тръгват; неочакваният престой бе довел до голяма загуба на време, която трябваше да бъде наваксана.
Мъртвите и ранените бели бяха качени във вагоните, а разхвърляните оръжия бяха събрани. Пътниците благодариха сърдечно на спасителите си и тъй като релсите бяха вече поправени, влакът можеше да продължи пътуването си. Останалите гледаха подир него, докато светлините му изчезнаха в далечината.
Сега трябваше да се реши въпросът, дали да останат да лагеруват през нощта на същото място, или не. Можеше да се очаква, че разпръснатите огелаласи ще се съберат и ще се върнат на мястото на битката. Това беше опасно и ето защо решиха да тръгнат на път и да пренощуват на някое по-отдалечено място, където нямаше опасност от нападение на индианците. Дедли-гън яхна един от заловените коне и всички потеглиха.
Докато старият трапер беше разговарял с «племенника» си, Хамърдъл стоеше наблизо и чу почти всичко. Сега, когато мястото на нападението беше вече далеч зад гърба на ездачите, той издебна един момент, когато племенникът не беше близо до чичо си, насочи кобилата си към коня на Дедли-гън и му каза, като предвидливо сниши гласа си:
— Ако не ми се сърдиш, искам да ти кажа нещо, сър.
— Да се сърдя ли? Я не говори такива глупости! Какво има?
— Нещо, което сигурно ще вземеш за глупост, сър. Касае се до двамата мъже, които твърдят, че са от Германия.
— Ами и наистина са оттам!
— Дали са оттам, или не са, е все едно, но ми се струва, че не са оттам!
— Глупости! Племенникът ми е немец! Поне това трябва да знам.
— Е, да, но ако наистина е твоят племенник, сър!
— Нима се съмняваш?
— Хмм! Познаваш ли си племенника?
— Не можах да го разпозная, защото, когато го видях за последен път, беше още малко момче.
— Струва ми се, че сега изобщо не си видял него. Немското ти име е Тиме. Защо той не е запазил това име, а се нарича другояче?
— От предпазливост, защото той…
— Знам, знам! — прекъсна го дебелият. — Нали чух каква причина изнамери, но тази причина ми се струва малко несъстоятелна. Я ми кажи той капитан ли е?
— Не.
— Но другият се обърна към него така!
— Тъй ли? Какви ги разправяш!
— Наистина, нарече го капитане, чух го съвсем ясно, дори и с двете си уши. Говореха на френски.
— На френски ли? — попита Дедли-гън учудено. — Това вече наистина ме озадачава!
— Дали те озадачава, или не, е все едно, но мен отначало не ме озадачи. След като чух обаче, че става въпрос за златото ти, тогава у мен се породиха съмнения. Защото другият каза, че се нарича Петер Волф — ужасно име, което може да ти изкълчи езика, — а пред Хайнрих Мертенс спомена, че се казвал Марк Летрие.
— С това име ли се нарече?
— Да. Чух го тъкмо когато минавах покрай тях; успях да разбера думите му, въпреки че говореше на френски. Отначало не им обърнах внимание, защото бързах да взема скалпа на един червенокож; по-късно обаче се сетих отново за тях и ми се видяха подозрителни. Говори ли този Мертенс немски език хубаво и чисто?
— Наистина има някакъв чужд акцент, но вероятно само така ми се струва. Не мога вече съвсем точно да преценявам такива неща, защото изминаха много години, откакто съм напуснал Германия.
— Дали си я напуснал, или не, е все едно, но ти казвам, че цялата работа не ми харесва. Като наш предводител те наричаме кърнъл, полковник, въпреки че не притежаваш този военен чин. А защо наричат този Мертенс капитан? Дали е предводител на някакви хора? Кои и какви са те? Едва ли ще са честни хора! Пази се, кърнъл, и не ми се сърди за предупреждението, което правя само от добри чувства!
— И през ум не ми минава да ти се сърдя, макар и да знам, че се лъжеш. Въпреки това ще си отварям очите и ушите. Обещавам ти!
— Well! Иска ми се да се лъжа! Но тъй като не познаваш племенника си лично и се касае за твърде голяма сума, не е излишно човек поне да е предпазлив.
— Обаче той доказа, че е моят племенник.
— С писмото, което ти показа ли?
— Да. А утре ще ми даде и други писма.
— Това не доказва още нищо, защото писмата са могли да попаднат в ръцете му по незаконен път.
— Нима веднага трябва да си мислим най-лошото?
— Дали ще си мислим, или не, е все едно. Аз обаче нямам доверие на тези хора, а ако ти им вярваш, тогава аз ще ги наблюдавам още по-внимателно.
Те прекратиха разговора си, защото в този момент Мертенс отново се присъедини към Дедли-гън. Хамърдъл се отдръпна от тях и приближи коня си до дългия Пит Холбърс, при когото се чувстваше винаги най-добре.