— Хм, малко сложна работа! Такъв път не може да се опише, но ако завъртиш кормилото както трябва и поемеш по верния курс, ще можеш да хвърлиш котва в скривалището.
— Добре, пак ще поговорим за това. Какво щастие, че ви срещнах тук! Но да се върна към моя разказ! И така този Инчу-чуна показал на чичо ми едно място в планините, където сигурно има много злато, защото сумите, които ни изпращаше, ставаха все по-големи. Така нашата търговия се разрасна много. Малко преди убийството получихме писмо от чичо ми, с което ме канеше да го посетя. Пишеше, че копнее да види някога поне един роднина при себе си, а той самият бил свикнал твърде много с Дивия запад, за да може да се реши да го напусне. Бил съм достатъчно пораснал за едно такова пътешествие, а и щял да ми даде лично голяма сума пари. Пътят до него водел нагоре по Арканзас през форт Гибсън, а след форта трябвало да се търси някой си Уинкли…
— Мастър Уинкли? Ирландецът? Хелоу, ами аз познавам и него! Дяволски скучна душа е този негодник и има най-лошия тютюн за дъвкане, какъвто съм виждал по вода и суша — забеляза кормчията.
— Значи е той! Там трябваше да питам за Дедли-гън.
— Мистър Тиме, защо седите все още тук на кея, а не сте опънали платната си към стария Арканзас?
— Защото… м-м-да, пак ще стане въпрос за виконт Дьо Бретини. Той ме попита дали чичо ми ме познава лично и дали ще мога в достатъчна степен да го уверя в самоличността си. Показах му документите си, заверени от полицията, както и писмата на чичо ми, които бяха у мене. Едва по-късно ми се видя подозрително, че той насочи разговора към нашето семейство, разбира се, само за да се осведоми по-обширно и да извлече изгода от това. На другия ден, както се разхождахме, двамата подлеци ме удариха изотзад и ми взеха всички документи, пари и вещи, които имаха някаква стойност за тях. След това господин виконтът и слугата му изчезнаха. Дълго време лежах от раните си и едва сега съм дотам добре, че бих могъл да се занимавам пак с плановете си за това пътуване.
— Направили сте оплакване в полицията, нали? — подхвърли Тресков.
— Разбира се, но едва след няколко дни, и то напразно. Тъй като всичките ми пари бяха у мене по време на нападението, останах без средства и ако не беше нашата добра майка Дод…
— Стоп, мистър Тиме! — прекъсна го гостилничарката. --Нали знаете: ще получите всичко, от което имате нужда. Не се грижете за това!
— И така, установено е — обади се Тресков, — че мнимият виконт е присвоил документите ви. Следователно и той има намерение да се отправи на запад, за да се представи на чичо ви като негов племенник. Всичко това, а и обстоятелството, че тези мошеници са се появили тук само двамата, без мис Адмирал, ме навежда на една мисъл: къде е плячката им, огромната сума, която са ограбили от баща ви? Не може за толкова кратко време да се прахоса и изгуляе едно такова състояние. Да са изгубили парите? Твърде невероятно! Да са ги скрили? Едва ли. Но къде е третият им съмишленик? Било то шевалие Дьо Сакар или както и да се казва? Един от тримата се е отделил, при това вероятно е задигнал и парите. Както и да е, пътят ни води най-напред нагоре по Арканзас към скривалището на траперите, за което ни разказа кормчията. Убеден съм, че ще срещнем двама от престъпниците. Мистър Тиме, тръгвате с нас, нали?
— С най-голяма радост! — отвърна запитаният, радостно задъхан. — По-хубаво от това не можеше и да се случи! Майко Дод, как може да се стигне до Запада по най-бърз начин? Мислите ли, че ще трябва да използваме железницата или някой кораб?
— Yes, my dear, с железницата ще стигнете по-бързо, отколкото с някой кораб. Но сега пътуването из Северните щати е твърде неудобно поради многобройните военни транспорти към Юга. Ако пътувате по море до Ню Орлиънс, няма от какво да се опасявате. Още тази нощ ще отплава в открито море параходът на Северните щати «Левиатан». Капитанът му си има все още работа на сушата и положително ще мине насам, за да каже «farewell» на майка Дод. Той е славен офицер, а корабът му е бърз и с тесен кил. Всъщност военните кораби не приемат пътници, но при него думата ми се чува. Ще поговоря с него.
— Поговорете, майко Дод!
— С удоволствие. Макар че щеше да ми бъде по-добре да останете още при мене. Надявам се обаче, че като се върнете, пак ще се появите на борда. Искам да разбера най-точно как са се развили нещата оттук нататък!
— Silence, любопитна майко! — обади се Петер. — Ще ти развия въжето метър по метър още щом се върнем, защото знам…
— Ти, Питър? И ти ли тръгваш?
Старият кормчия зина широко и я загледа втренчено.
— ’Sdeath, ами ти, стара шалупо, какво си мислиш? Да не би да остана тук на док и да чакам, докато моят скъп господин полицай заедно с мастър Тиме бъдат изядени от акулите или набучени на копие от индианците? А кой ще им покаже пътя до мастър Уинкли и до скривалището, ако не го стори Петер Полтер от Лангендорф? Не, не, и аз се качвам на борда!