— Нямам нужда от фотографията, Петер. Той е. Веднага го познах — отвърна Тресков. — Я огледайте внимателно негодниците, господин Тиме, не са ли Мертенс и Летрие?
— Те са! Всяко съмнение е изключено. Така близо сме до целта, но ще ни се измъкнат!
— Не бързай, сър! — отговори Кънинг. — Дедли-гън чу сигнала ми и знае, че наблизо има кой да му помогне. Само да са му свободни ръцете и ще видиш какво ги очаква тези гадове!
Зад тях се разнесе тихо шумолене. Гъвкавата фигура на апача се появи.
— Винету чу щуреца и разпозна лицето на Бен, приятелят на неговия бял брат. Винету ще се промъкне в падината и ще освободи приятелите си от ремъците. Нека след това моите братя се спуснат бързо в долчинката и се нахвърлят върху белите и огелаласите, а после да последват Дедли-гън към вигвама му!
Както се беше появил Винету, така и изчезна. Четиримата мъже наблюдаваха внимателно неприятелския лагер и бяха готови всеки миг да започнат нападението.
В този момент Мертенс стана отново, а заедно с него наставаха и всички бели и червенокожи. Но преди да беше изрекъл и дума, една тъмна фигура изскочи измежду близките шубраци и се озова светкавично при пленниците. Това беше Винету.
Три движения с ножа — и ръцете им бяха свободни; отгоре се разнесоха четири изстрела и после още четири. Дедли-гън нямаше време да наблюдава по-нататъшното развитие на събитията. Той изтръгна томахока от най-близко застаналия до него индианец и се втурна между смаяните си неприятели.
— Come on, удряй, удряй! — разнесе се гласът му, докато Винету поваляше край него огелаласите като тръстики.
— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли онзи юначага, който ми отмъкна карабината? — извика Дик Хамърдъл триумфиращо. — Ела, трябва да си я взема-
Двамата неразделни приятели започнаха да си проправят път напред, докато дебелият успя отново да си възвърне своята любима цепеница. Петер Полтер, кормчията, беше връхлетял като лавина върху изплашените противници. Искаше да изпълни обещанието си. Сграбчи предводителя им с мечите си лапи за врата и бедрото, вдигна го високо във въздуха и го запокити на земята със страшна сила.
— Bounce, готово! Сега по-нататък, хора, удряйте, сечете, мушкайте, стреляйте по тях, изхвърлете ги зад борда, та да се удавят, сплескайте ги на пита, ура — ура!
Неприятелите им бяха трикратно по-многобройни от тях, но изненадата ги бе поставила в неизгодно положение. Ето защо, преди още да помислят за съпротива, половината от тях лежаха вече на земята. Както и през онази нощ на нападението край железопътния насип, томахокът на Дедли-гън вилнееше между неприятелските редици. Винету повали не по-малко врагове, а сред най-гъсто счепкалите се противници бяха застанали гръб до гръб Дик Хамърдъл и Пит Холбърс — «обърнатият сандвич». Кормчията фучеше из долчинката като побесняла фурия, дребният Бен Кънинг пък се беше скрил в храсталака при изхода й, като с изстрелите си отблъскваше всеки опит за бягство.
Тресков и Тиме още от началото на сражението бяха насочили цялото си внимание към Мертенс и Волф. Тресков беше измъкнал резервните си ремъци и бе направил от тях примка.
— Последвайте и вие примера ми! Изстрелите ни ще ги сплашат. Аз ще се заема с виконта, а вие със слугата му. Преди да помислят за съпротива, примките трябва да са на вратовете им, а те да се намерят на земята в безсъзнание!
Този съвет на полицая се оказа полезен. След няколко минути нападателите бяха победители. Мертенс, който беше запратен на земята от кормчията и Волф бяха вързани. Почти всички неприятели лежаха мъртви на земята; бяха успели да избягат само един бял и няколко индианци.
Не беше в характера на Дедли-гън да разпитва много-много как се е стигнало до неочакваното им освобождаване, още повече че сега трябваше да се възползват от победата си.
— Хора, напред, към конете! — извика той. — Да не ги изпуснем! Индианците са оставили постове при животните. Ще трябва да се справим с тях. Но не е необходимо да идват всички. Някои от вас могат да останат тук.
Той бързо изчезна с неколцина от хората, а Тресков, Тиме и кормчията останаха при пленниците. Насядаха на земята. Положението им в никакъв случай не беше безопасно, защото избягалите червенокожи можеха да се върнат и да си отмъстят с изстрели от сигурно разстояние. Обаче нищо не се случи. Те се вслушваха напрегнато в тишината на нощта, но не доловиха нищо подозрително. Първият шум, който чуха в настъпилата тишина след схватката, беше предизвикан от завръщането на приятелите им. Храстите прошумоляха, пропукаха клончета. Спътниците им бяха успели да надделеят над пазачите на конете и сега водеха своите животни заедно с тези на враговете си. Бен Кънинг не беше забравил своя кон, както й конете на другарите си.