— Охо, щом ми излизаш така, тогава можеш да питаш доста дълго време, докато научиш каквото искаш. Но по-възможно е да си отнесеш един или два добри юмручни удара!
— По този въпрос ще си поговорим може би пак. Но ще ти кажа само, че Дългия Том няма да ти бъде много благодарен, ако ми попречиш да говоря с него.
— Така ли? Е, тогава ще се престоря, че уж го познавам, разбираш ли ме, сър? Ако наистина той те е повикал тук, сигурно ти е казал една дума, една малка думичка, без която не може да се стигне до него.
— Казал ми е. Слушай!
Той се наведе над тезгяха и пошепна няколко срички на кръчмаря. Последният кимна утвърдително.
— Точно така! Сега ти имам доверие. Том не е дошъл още;
обикновено по това време тук идва полицията, за да се поогледа малко измежду клиентите ми. Когато полицаите си отидат, давам знак и след пет минути той идва. Седни да почакаш!
— Но не тук, мастър! Том ми е казал, че има и една малка стая, където няма да ти досаждат погледите на всички.
— Да, има, но пък и тя не е за кой да е.
— Не е за кой да е ли? А за кого е?
— Ако трябва тепърва да ти го казвам, тогава, изглежда, че пространството под шапката ти е ужасно празно!
— Не е чак толкова празно, колкото си мислиш.
Той измъкна една златна монета и я побутна към алчния човек.
— Добре! Положението ти не е чак толкова отчайващо, както си мислех. Но знаеш ли, когато правиш някому услуга да го предпазиш от очите на шпионите, тогава естествено между двамата трябва да има взаимна любов. Искаш ли да пиеш нещо?
— Чаша вино.
— Вино ли? Да не си се побъркал? За какво ми е притрябвало това загубено питие? Ще получиш едно шише бренди, както си му е обичаят тук. Ето ти и чаша. Сега седни на онази маса зад широката печка. Съвсем близо до нея има врата, която никой не може да види. Ще я отворя леко; ще внимаваш добре и при първа възможност, когато никой не гледа към теб, ще се вмъкнеш тайно в стаичката.
— Тъй да бъде.
— Сега онази стая е празна, но скоро ще дойдат и други посетители. Съветвам те да не им досаждаш. Тези момчета действат бързо и приказките ги карат лесно да вадят ножовете си.
Всичко стана така, както беше казал той, и скоро непознатият седеше в тайната стаичка. В нея имаше само две маси с около дузина столове, които сега бяха празни. Но, както бе казал кръчмарят, не мина много време и вътре се запромъкваха нови посетители, които така седяха по столовете, че човек можеше лесно да отгатне в тяхно лице хора, свикнали да прекарват времето си в уединеността на това помещение.
Единственото внимание, което обърнаха на вече присъстващия гост, беше само един кратък изпитателен поглед. Иначе те изобщо не се интересуваха от него и започнаха да водят полувисокия си разговор толкова непринудено, като че непознатият изобщо не присъстваше. Изглежда, всички мъже бяха моряци или поне се показаха по време на разговора си като хора, много добре запознати с корабоплаването, както и с всички морски случки и събития, станали в последно време. Говориха също и за корабите, които бяха в пристанището и на рейда.
— Знаете ли — поде един от тях, — че навън в пристанището е хвърлил котва «L’Horrible».
— «L’Horrible», някогашният пиратски кораб?
— Да, сега под командването на лейтенант Дженър. Великолепен кораб, несравним по конструкция и такелаж. Капитан Кайман го доказа.
— Жалко за този нещастник, жалко, че трябваше да се запознае с въжето! Или не е жалко, а?
— Страшно жалко. Умееше да направи нещо от себе си и от своите момчета.
— Той може би не е умеел чак толкова много, ала имал отличен боцман, който всъщност командвал кораба.
— И аз съм чувал това. Този юначага изобщо не бил мъж, а някаква жена, истински сатана! И е много вероятно дори, защото, когато дяволът реши да си направи някое особено удоволствие, тогава се вселява в някое женище.
— Правилно — обади се и трети, — жена е била и са й викали мис Адмирал, знам го със сигурност. Била е дъщеря на стар морски вълк, който я взимал винаги със себе си по море. Така тя досущ заприличала на мъж, чувствала се добре само по вода и постепенно работата стигнала дотам, че можела да управлява корабите по-умело от много опитни капитани. Всеки моряк знае добре, че е имало такива жени, а вероятно ги има и днес. И който иска да научи повече неща, нека пита Дългия Том, той знае всичко. Струва ми се, че този мошеник е плавал заедно с капитан Кайман и познава «L’Horrible» много по-добре, отколкото признава.
— Възможно е. Способен е на такова нещо. А дори и да е било така, и през ум не ми минава да мисля лошо за него. И то защото на такъв храбър пиратски кораб го няма онзи кучешки живот по нещастните търговски корита. Не ми се ще да говоря повече, но и вие си знаете какво искам да кажа!