Вече бяха изминали няколко дни, откакто Дедли-гън бе достигнал скривалището си заедно със своите трапери и гости, когато из прерията яздеха трима мъже, уловили в ръка поводите на няколко мулета. Единият от тях беше нисък и дебел, другият бе неимоверно дълъг и слаб, а третият се клатушкаше в седлото си така, като че ли очакваше всеки момент да го присвие някой неудържим пристъп на дизентерия.
— Zounds — обади се последният ездач, като направи опит да се поизправи в седлото си, — как ми се иска сега да си бях останал в нашата бърлога! Кой ли дявол ме караше да идвам с вас и да се клатушкам така из тези печални ливади като някой кораб без компас и кормило. Ама тези проклети момчета ме метнаха, че тук бизоните гъмжали като мравки! Ето на, вече два дни държим този курс, а не сме зърнали нито някое говедо, нито крава, та дори и ни едно краставо теле. При това крантата ми така ме клатушка нагоре-надолу, като че ли съм някакво шише с лекарство. Сигурно ще ме разглоби така, че накрая ще си забравя името. Постарайте се скоро да хвърлим котва! Който иска месо, нека си го търси сам — на мен не ми трябва!
— Дали ти трябва месо, Питър, или не, е все едно — отвърна му дебелият, — но какво ще ядеш, ако не намерим месо?
— Какво друго, ако не тлъстия Хамърдъл, а? Или си мислиш, че ще се захвана с Пит Холбърс, по когото не можеш да намериш нищо друго освен кокалаци и нещавена кожа?
— Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне? -засмя се Дик Хамърдъл.
Ако мислиш, Дик, че тази стара морска акула трябва сама да се погрижи за себе си, тогава напълно съм съгласен с теб. Но аз не изпитвам никакъв апетит да го захапя.
— Няма и да ти позволя! Онзи, който иска да захапе кормчията Петер Полтер от Лангендорф, трябва да изглежда малко по-иначе от… дявол да го вземе, я погледнете земята! Нещо е минало оттук. Не знам дали е човек, или животно, но ако разгледате тревата, сигурно ще разберете що за същество е било.
— Egad, Пит Холбърс — обади се Хамърдъл, — наистина тук тревата е изпотъпкана.
Двамата ловци слязоха от конете си и огледаха земята толкова грижливо, като че ли животът им зависеше от това.
— Хм, стари Пит, какво ще кажеш? — попита Хамърдъл.
— Какво ще кажа ли? Ако мислиш, Дик, че са били червенокожи, давам ти пълно право.
— Дали са били червенокожи, или не, е все едно, но сигурно е, че не са били други. Питър Полтър, слизай, за да не те видят отдалече!
— Слава Богу, хора, че се натъкнахме на червенокожите, защото по този начин ще мога да сляза от моя звяр! — отвърна кормчията и се смъкна внимателно от гърба на коня си с такава физиономия, като че се беше отървал от някоя страшна опасност. — Колцина са били?
— Петима, съвсем сигурно е. А също така няма съмнение, че са от огелаласите.
— Как позна?
— Четирима от тях имат наскоро заловени полудиви мустанги. Животното на петия ни е избягало, когато се справяхме с пазачите им. То е било използвано после при лова на останалите. Бъдете готови за бой. Трябва да ги проследим и да разберем какви са намеренията им!
Тримата мъже прегледаха карабините си, приготвиха и останалите си оръжия, след което се отправиха по оставените следи. Тяхната посока не им подсказваше нищо относно целта на червенокожите. Дирята ги изведе най-после до тясна, дълбоко врязана рекичка, която е била преплувана от индианците, защото по отвъдния й бряг можеше да се различат оставените от тях следи. Скритият между храстите Хамердъл огледа предпазливо разкриващия се пред тях хълмист терен.
— Ще трябва да ги последваме и отвъд реката. Замислят някакъв пъклен план и като пресметна, че сме на…
Той не можа да продължи. Във въздуха изсвири ласо, примката се затегна около врата му и го събори на земята. Същото сполетя и другите двама. Преди да могат да помислят за съпротива, безмилостните ремъци се притегнаха около тях, враговете им се нахвърлиха, обезоръжиха ги и ги вързаха здраво. Бяха петима индианци.
Направо гигантски бяха усилията, които положи кормчията, за да се отърве от ремъците, но всичко бе напразно. Бяха направени от бизонска кожа и бяха много здрави. Единственият резултат беше презрителното ръмжене от страна на индианците. За разлика от него Пит Холбърс и Дик Хамърдъл приеха нещата по-спокойно. Те мълчаливо се покориха на съдбата си.