Бретини покорно се отдалечи. Като се намери в стаята си, той се хвърли на канапето с дълбока въздишка. Но нещо не го свърташе на едно място. Скочи от възглавниците и започна да мери помещението с големи припрени крачки.
«Кой можеше да си помисли подобно нещо преди един час! „L’Horrible“ отишъл по дяволите, а мис Адмирал била тук! Господин виконтът си изпя вече песента. Бедни, любезни Тиме, ако само подозираше, че благородният господин Дьо Бретини, когото ти въведе в своя дом и във висшето общество, е капитан Кайман! Откъде ли Клерон е могла да научи толкова подробности? Във всеки случай се е намирала по-дълго време тук и е следила всяка моя крачка. А може би просто е отгатнала по-голямата част от нещата. Познава ме добре, а е и толкова прозорлива, че човек наистина трябва много да внимава.»
След като походи така из стаята още известно време, изгубеното му спокойствие се възвърна лека-полека. И след като определеният час беше изтекъл, той прекрачи прага на съседната стая с много по-различни чувства от онези, с които я беше напуснал. Но гледката, която се разкри пред очите му, го прикова неволно на вратата. Шевалие Дьо Сауар беше изчезнал и вместо него на дивана се беше излегнала очарователно красива дама.
— Клерон! — извика той.
— Ела насам и седни до мене! — помоли го тя и протегна към него малката си изящна ръка. Гласът й звучеше сега съвсем иначе. Бретини се забърза към нея и седна. Изглежда, начинът, по който бяха водили предишния си разговор, беше напълно забравен.
Два дни по-късно градът беше потресен от вестта, че бижутерът Тиме бе намерен убит. Била му взета не само огромната сума от продажбата на скъпоценностите на херцогиня Фон Орщед, но били ограбени и всички скъпоценни предмети, които имал у себе си. Едва след известно време подозрението падна върху виконт Дьо Бретини. От нощта на убийството той беше изчезнал заедно със слугата си и някой си шевалие Дьо Сакар. Следите им водеха към Хамбург. Там тримата заподозрени взели първия параход, който им попаднал, и отплавали за Америка. Когато преследвачите им пристигнали на пристанището, те се намирали вече в океана. По онова време обаче Европа и Америка още не бяха свързани с телеграфен кабел…
Втора глава
Траперите
Онези обширни прерии на Северна Америка, които се простират на запад от Бащата на реките Мисисипи до подножието на Скалистите планини и после продължават отвъд планинската верига до крайбрежието на Тихия океан, имат известна външна прилика с безкрайните вълнисти ширини на океана. При едно сравнение между просторите на саваната и морето се забелязват и други допирни точки, които не се основават на външната прилика. Най-важната от тях трябва да се търси в онова впечатление, което оставя както океанът, така и прерията у хората, които са се откъснали от родната си земя или за да браздят с някой кораб по-дълго време морската стихия, или за да пребродят на гърба на добър кон дивите западни предели на Съединените щати, които предлагат най-различни приключения.
Един стар «swalker», който през целия си живот е слушал плющенето на платната на някой голям тримачтов кораб под напора на югозападния вятър, не ще и да чуе нещо за вътрешността на континента; когато му стане невъзможно да плава повече по море, той си построява малка тясна къщица с формата на каюта близо до морето и изпълнените му с копнеж очи гледат с любов вечно променливите и неспокойни вълни, докато ръката на смъртта ги затвори някой ден.
Същото чувство изпитва и онзи, който е имал смелостта да изложи гърдите си на опасностите на «Дивия запад». Когато някой път се завърне в районите, над които цивилизацията е изсипала своята благословия и… своето проклятие, той постоянно се чувства притеглен от опасните «post-oak-flats» и безкрайните диви простори, където му е необходимо мобилизирането на всички физически и духовни сили, за да не загине в борбата с хилядите различни и винаги нови опасности на саваните. За него рядко има на старини някое спокойно местенце, каквото намира на сигурния бряг «останалият без такелаж» моряк; за него няма ни мир, ни спокойствие. Отново и отново той се качва на гърба на мустанга си, привлечен от далечните простори, в които някой ден изчезва безследно. Може би след години някой ловец ще намери белеещите се кости в някоя изсушена от слънцето равнина или високо горе между забилите се в небето скали на планината. Но той ще мине покрай тях, без да се прекръсти и без да каже «лека му пръст», нито ще се запита за името на онзи, който е намерил на това място може би жестока смърт. Западът е със загрубели чувства и не търпи нито нежност, нито пощада. Той е изложен безпомощно на различни бури, не признава ничие друго господство освен господството на неумолимите природни закони и затова в него намират място само онези мъже, които търсят опора единствено в собствената си грубовата самобитност.