— Стига си се оплаквал, това няма да ни помогне. Сами сме си виновни за нашето положение. Ако бяхме по-бдителни, нямаше да ни изненадат и победят така позорно. Този Винету е цял сатана, а Дедли-гън е истински Херкулес. Останалите също са хора, които неведнъж са получавали рани от враговете си. Остава ни една утеха: няма да ни убият, а това ни дава нови надежди. Скоро ръцете ни ще са свободни, а тогава, sacrebleu, тогава ще си разчистя сметките с тях, защото ще…
— Мертенс… мастър Мертенс, ти ли си? — разнесе се тих глас нейде от дъното на помещението, където лежаха вързани Мертенс и Летрие.
— Кой е там? — отвърна запитаният, крайно учуден.
— Кажете най-напред кои сте вие?
— Хайнрих Мертенс и Петер Волф, сами сме. Плениха ни и ни вързаха. Неприятелите ни са далеч оттук и не могат да ни чуят. Но вие кои сте?
— Веднага ще разбереш. Я да видим ремъците ви. Ей сега ще ги свалим!
Няколко движения бяха достатъчни, за да освободят двамата пленници. След няколко думи четиримата мъже се разпознаха и разбраха.
— Как попаднахте в пещерата! — попита Мертенс. — Нали тя свършва при водопада?
— Да, свършва за някои слабоумни хора, които не могат да мислят. Но за мен нещата така чудесно се римуваха, че успях бързо да разкрия хитрите ходове на Дедли-гън. Невъзможно е водата да изчезва тук, в планината.
— Аха!
— Трябва да има някакъв изход, откъдето да изтича.
— Естествено. Как не съм помислил за това!
— Намерих този изход и всичко останало!
— Продължавай, продължавай! — настоя Мертенс.
— Отстрани на водопада е спуснато въже. С негова помощ пак се достига до спокойните води на потока, а след това се излиза и навън, на открито. Нали ще дойдете с нас? Не ще и дума!
Мертенс се замисли за няколко секунди.
— С удоволствие, само че не става.
— Защо? Да не би да ви е страх от това спускане?
— Ха! Може би сме си имали работа с подобни въжета повече от вас двамата, но ако ви последваме, ще си провалим целия номер.
— Защо?
— Във всеки случай ще е по-разумно, ако ни вържете отново и да останем тук, докато доведете и останалите индианци.
— Не ми се ще да вярвам, че ви е харесало толкова много тук!
— Ако някога можех да изпитвам страх от някого и от нещо, щях да си помисля много дали да остана тук. Имай предвид обаче какви количества злато са струпани тук. Ако бягството ни бъде разкрито преждевременно, то е загубено за нас, а като се върнем да го вземем, те ще ни посрещнат така, че ще ни секне дъхът.
— Кълна се в дявола, имаш право; как не се сетих! Необходими са ни няколко часа, преди да се върнем отново, а през това време всичко ще бъде изгубено. Ще имате ли куража да останете тук, докато се върнем?
— Излишен въпрос! Условието ми е обаче да не ни изоставите.
— И през ум не ми минава това! Червените джентълмени много настояват да си поговорят с тези хора тук, а и аз не съм толкова глупав да изоставя този хубав метал.
— Добре, тогава ни вържете!
— Елате! Няма да ви връзвам здраво, ето ви в случай на нужда и един нож, който може да ви помогне. Така, готово, сега да тръгваме!
Двамата смелчаци изчезнаха с безшумни крачки. Пленниците отново бяха заели предишното си положение, сега се чувстваха значително по-сигурно и по-добре, отколкото преди няколко минути…
Докато всичко това се разиграваше вътре в скривалището, дребният Бен Кънинг се беше облегнал на дънера на едно дърво отвън, недалеч от главния вход, като се вслушваше внимателно във всеки шум, който се разнасяше в нощната тишина. Беше застанал на пост и отговаряше за сигурността на другарите си.
Изведнъж той долови плясък във водата, като че ли някой се движеше бързо в коритото на потока. Кънинг се хвърли на земята, за да може по-добре да забележи приближаващия се човек, без самият той да може да го види. Другият се спря съвсем близо до него и се опита да се ориентира в тъмнината.
— Have care — attention — внимание! Няма ли някакъв човек на вахта на този борд?
— Питър Полтър, ти ли си?
— Ами кой друг може да бъде, ако не Петер Полтер от Лангендорф, а? Кого е поставил всъщност полковникът на пост? Човек не може да различи тук дори собствения си бушприт!
— Кой съм аз ли? Нима Питър Полтър не познава Бен Кънинг, та стои толкова дълго само на една крачка от него като някой дънер на хикория? Къде са другите?
— Кои други, стара лисицо?
— Ами Хамърдъл и Холбърс! И какво стана с месото, което трябваше да донесете?