— Ще трябва да видим!
Те подкараха конете си към това място. Когато скочиха от седлата, от вратата излезе един човек, който от километър си личеше, че е голям скъперник.
— Кого търсите, джентълмени? — попита той.
— Почтения мастър Ливингстън, сър.
— Това съм аз.
— Купувате ли коне?
— Хм, да, но такива не — отвърна той, като отправи към стоката презрителен, но същевременно и внимателен поглед.
— Well, тогава гуд бай, сър!
Мертенс се метна веднага на седлото и се накани да тръгне.
— Slowly, мастър, полека, полека, вярвам, че човек все пак може да поогледа животните!
— Ако не купувате «такива», тогава няма какво повече да си кажем. Пред вас не са застанали грийнхорни!
— Тъй, тъй! Тогава я слезте пак! Хм, за окайване са, направо са за окайване! Идвате от саваната, нали?
— Йес!
— Много малко бих могъл да дам; трябва да очаквам да ми умрат всеки момент — каза той, като оглеждаше подробно животните. — Колко искате за тях?
— А какво предлагате?
— За двата коня ли?
— За двата.
— Хм, тридесет долара, ни повече, ни по-малко. Мертенс отново се намери на седлото и без да му отговори, подкара коня.
— Стоп, сър, накъде тръгнахте? Струва ми се, че искахте да ми продадете конете си!
— Ще ги продам, ама не на вас!
— Тогава върнете се, де! Давам четиридесет.
— Шестдесет!
— Четиридесет и пет!
— Шестдесет!
— Петдесет!
— Шестдесет!
— Невъзможно! Петдесет и пет и ни цент повече!
— Шестдесет и ни цент по-малко. Сбогом.
— Шестдесет? Не, и през ум не ми минава — но чакайте, спрете де, почакайте, имате ги, шестдесет, въпреки че тези добичета съвсем не заслужават толкова пари!
Мертенс се върна усмихнат и слезе отново от коня си.
— На, вземете ги, и то заедно с оглавниците!
— Влезте вътре, мастър. Нека другият ги подържи малко! Търговецът го отведе в едно малко помещение, разделено на две със завеса от басма. Той изчезна зад завесата, след което се появи отново с парите.
— Ето шестдесет долара. Получавате безбожни пари!
— Ха, я не ставайте смешен! Но, хм, познавате ли добре града?
— По-добре от много други хора.
— Тогава сигурно ще можете да ми дадете някои сведения…
— За някоя странноприемница ли?
— Не, трябва ми някой по-услужлив банкер или кредитна банка.
— Кредитна… хм, а по каква работа?
— Това е второстепенен въпрос!
— Първостепенен е, сър, щом искате верни и точни сведения.
— Искам да продам ценни книжа.
— А срещу какво са издадени?
— Срещу златен прах и златни зърна.
— Гръм и мълния! Я ми ги покажете!
— Няма смисъл.
— Защо? Ако документът е в ред, ще го купя и аз самият. Понякога се занимавам с подобен род сделки, нота бене, ако печеля нещо при това.
— Има какво да се спечели!
Мертенс извади намерения в скривалището на траперите портфейл, избра един от чековете и го подаде на търговеца. На лицето на последния се изписа учудване и той хвърли изпълнен с уважение поглед към окъсания и одърпан човек, който притежаваше такова голямо богатство.
— Двадесет хиляди долара на името на притежателя, депозирани при Чарлс Брокмън, Омаха! Чекът е редовен. Колко искате?
— Колко давате?
— Половината.
Мертенс дръпна чека от ръката му и се отправи към изхода.
— Сбогом, мастър Ливингстън.
— Стойте! Колко искате?
— Всеки банкер ще ми плати начаса осемнадесет хиляди в суха пара, но тъй като вече съм дошъл при вас и много бързам, дайте ми шестнадесет и ще получите чека.
— Невъзможно! Дори не знам дали сте законният…
— Well, сър, значи не искате и с това въпросът е решен! Човекът го задържа за ръката. Той предлагаше все по-висока сума, докато най-сетне донесе иззад завесата исканите от Мертенс пари. Принадлежеше към онези търговци, които винаги разполагат с големи суми готови пари, въпреки невзрачния си външен вид и умишлено бедно поддържаното обзавеждане на дома си.
— Ето ви парите; какво да се прави, днес ми е слаб ангелът. Имате ли и други чекове за Продан?
— Не. Сбогом!
Мертенс си тръгна. Ливингстън го изпроводи навън и пое конете. Двамата непознати се отдалечиха. Приближи се един слуга, за да свали оглавниците и седлата на животните.
— Добра сделка — промърмори търговецът на коне Ливингстън, — великолепна раса, с красива конструкция; големи трудности са издържали и при добро гледане ще се съвземат бързо.
Той все още се занимаваше със закупените коне, когато по тясната уличка се разнесе силен конски тропот. Появиха се в галоп двама ездачи, които бяха дошли със следващия сал. Единият беше индианец, а другият бял, с дълга коса, спускаща се до плещите му. И по тяхната външност можеше да се разбере, че бяха преодолели дълъг път с големи несгоди, но в стойката и поведението им не се забелязваше никаква умора. Същото можеше да се каже и за великолепните им коне.