Те закрачиха след човека, който след кратко време влезе в една дървена барака. Над вратата й се виждаше надпис, направен с тебешир «Tavern of fine brandy». В началото и в края на надписа върху напуканите дъски също с тебешир бяха изрисувани две бутилки с бренди.
— Какво ли търси в тази мизерна кръчма? Има достатъчно пари и сигурно води живот без никакви лишения. Сегашната й външност е само предрешване и това посещение има някаква тайна цел.
— Трябва да я последваме, капитане.
— Не става, Марк. Въпреки занемарения ни външен вид, тя ще ни познае веднага. Бараката е направена от обикновени дъски; не бива да се приближаваме откъм предната й страна, но може би на задната й страна ще се намери някоя дупка от чеп или друга цепнатина, през която ще мога да погледна вътре. Ти ще останеш тук и ще наблюдаваш входа. Ако излезе, преди да съм се върнал, веднага ще дойдеш да ме предупредиш.
Той сви настрани. Положението беше благоприятно. Бараката нямаше изход откъм задната си страна и само три стъпки я деляха от една друга подобна постройка. Бретини се промъкна между двете бараки и скоро откри една дупка, през която можеше да наблюдава по-голямата част от общото помещение. То беше препълнено с посетители. Човекът с червеникавия белег беше седнал до широка печка, но скоро изчезна нейде назад. Бретини си помисли, че някъде в тази посока се намира може би някакво отделно помещение, което би могло да се използва само за определени гости. Той се запромъква тихо в тази посока, докато долови зад тънката стена, на която се беше облегнал, няколко човешки гласа. Притисна ухо към стената и се заслуша напрегнато.
— Къде ще се срещнем, сър? — запита някой.
— Тук не, това би било непредпазливо, и на кея не върви. Ще се видим при малкия залив зад последната рибарска хижа.
— А кога?
— Не мога още да кажа кога ще дойда, но вие трябва да се съберете в единадесет часа. В мое отсъствие обаче не бива да предприемате нищо.
— Добре. Ще трябва да се бием здравата, преди да превземем кораба.
— Не чак толкова, колкото си мислиш. Офицерите и подофицерите са поканени днес вечерта на сушата, а и на самия борд ще се състои празненство, което сигурно ще ни помогне.
— Приятно е да чуеш такова нещо. Ще имаме ли приятели на борда?
— Там е Дългия Том и още неколцина, които ни очакват.
— Дявол да го вземе, всичко е организирано един път! И така, капитан Кайман наистина ще бъде с нас, нали?
— Положително. Веднага ще вдигнем котва. Вятърът е благоприятен; отливът настъпва в удобно за нас време и ако не се появи някоя непредвидена пречка, скоро хората ще си разказват за «L’Horrible» същите истории, както и по-рано.
— Можете да разчитате на нас, сър. Ще бъдем около тридесет души, а с добри офицери и такъв платноход няма защо да се страхуваме дори от всички военни флотилии в света.
— И аз мисля така. Ето ви тук предплатата, а и още нещичко отгоре за пийване. Но трябва да останете трезви, за да не си провалим целия удар!
Чу се шум от преместването на стол. Човекът си тръгна. Бретини го беше разпознал и по гласа, макар че той беше престорен — човекът се опитваше да говори с по-басов глас. Чутото беше толкова смайващо и необикновено, че Бретини остана известно време напълно неподвижен и сигурно би стоял така още, ако едно тихо «пет!» не го бе стреснало и извадило от това вцепенение. Марк Летрие бе застанал между двете бараки и му махаше с ръка.
— Тя си тръгна, бързо, бързо!
Капитанът се измъкна от тясното пространство между двете постройки, и то тъкмо навреме, за да види как обектът на неговите наблюдения изчезва зад най-близкия ъгъл. Двамата мъже тръгнаха бързо подир него, като преминаха из мръсните улички на предградието, а после и по широките улици на по-заможните градски квартали, докато достигнаха оградата на една усамотена градина. Тук човекът се огледа внимателно и като не забеляза нищо подозрително, се прехвърли през оградата с пъргавината на котка. Преследвачите му останаха на пост около един час, ала напразно. Той не се върна повече.
— Сигурно живее тук, Марк. Я да потърсим къщата, към която е тази градина!
За да постигнат целта си, трябваше да минат по една странична уличка. Когато излязоха от нея, забелязаха великолепна карета, спряла пред входа на една къща, която не можеше да бъде друга, освен търсената. Току-що в каретата се беше качила една дама, която направи знак на кочияша да тръгва. Двамата отстъпиха назад в уличката. Изящната карета премина наблизо, така че можаха да различат чертите на жената.