— Тя е! — извика Марк.
— Да, тя е. Изключено е да се заблуждаваме. Ще остана тук, а ти ще отидеш до къщата и ще се опиташ да научиш как се казва сега.
Летрие се подчини на това нареждане и след кратко време се върна с желаните сведения.
— Е?
— Госпожа Дьо Вулетр!
— Аха! А къде живее?
— Притежава целия първи етаж.
— Ела да вървим към пристанището, там ще ти разкажа и други неща!
Те тръгнаха в споменатата посока, като по пътя си се отбиха в един «store of dressing». Напуснаха го с напълно променена външност, с ново бельо и нови дрехи. Насочиха се бавно към кея, като си пробиваха път през човешкия мравуняк. Внезапно по лицето на Летрие се изписа силна уплаха. Той хвана капитана и го издърпа зад голям куп натрупани бали.
— Какво има? — попита го той.
— Погледни направо, капитане, и виж дали не познаваш човека, застанал под големия кран!
— Ах, по дяволите, Дедли-гън! Значи не сме ги заблудили, а са ни последвали по петите. Къде ли са се сврели другите?
— Сигурно проклетият полицай ги е разпръснал из града, за да ни дебнат и да открият къде сме отседнали.
— Положително. Дали старият ни е забелязал вече?
— Не ми се вярва. Когато го видях, лицето му бе обърнато встрани, а и в сегашното ни облекло ще му е трудно да ни разпознае, ако не се намираме твърде близо до него.
— Така е. А сега погледни малко нататък към рейда. Познаваш ли кораба, хвърлил котва близо до бронирания кораб?
— Хм, да — това, това е, дявол да го вземе, това може да бъде само нашият «L’Horrible»! Познах го веднага, колкото и да са бърникали по платната и такелажа му.
— Тогава ела!
Двамата тръгнаха между най-гъстата човешка тълпа и потърсиха отдалечена странноприемница, където наеха отделна стая. Тук можеха да разговарят необезпокоявани.
— И така, ти позна нашия «L’Horrible»? — попита Бретини -Мертенс.
— Веднага, капитане.
— Знаеш ли под чия команда е сега?
— Не.
— А знаеш ли под чия команда ще бъде утре по това време?
— Във всеки случай под командата на същия човек.
— Не.
— Значи ще има смяна на командирите, а?
— Точно така. Сегашният ще трябва да «пие от голямата чаша», а на негово място ще се появи някой си Камен, или ако искаш — капитан Кайман.
Марк Летрие се усмихна.
— Тогава може би мис Адмирал отново ще стане боцман, а? — обади се той, като се включи в предполагаемата шега.
— Разбира се.
— И ще мете палубата с бича си, както някога.
— А може и да не мете. Тази пантера ще бъде опитомена. Можеш да разчиташ на това!
— А верният Марк Летрие? Какъв пост ще получи?
— Все ще се намери нещо подходящо.
— Жалко за хубавите пясъчни кули!
— Ами ако това не са пясъчни кули, а здрава, сигурна и непоклатима постройка?
Летрие наистина бе слисан от сериозния сигурен тон на Бретини. Той погледна капитана изпитателно в очите и промърмори:
— Хм, в този свят някои невъзможни неща стават възможни, поне за хора като нас.
— Вярно е. Слушай, Марк, какво ще ти кажа! — И той му разказа какво беше подслушал зад дъсчената стена на кръчмата, като прибави своите предположения и изводи, направени след доловения разговор. Марк беше учуден.
— По дяволите! От това женище наистина може да се очаква подобно нещо!
— Тя ще изпълни замисленото, можеш да бъдеш сигурен в това.
— А ние?
— Не ти ли казах, че още днес вечерта ще заповядвам на палубата на «L’Horrible»?
— Добре, но тя ще се възпротиви.
— Ха! И по-рано й заповядвах, така ще бъде и сега. Тя си е все същата. Да откраднеш кораб! От пристанището на Сан Франциско! Нечувано! Но това ни устройва отлично. Какво щастие, че я видяхме и я разпознахме, въпреки че се беше преоблякла!
Докато двамата разговаряха възбудено, в жилището на госпожа Дьо Вулетр се правеха приготовления за бляскав вечерен прием. Имаше различни лакомства от всички краища на света и бутилки от най-хубавите вина. Домакинята се беше върнала отдавна от разходката си и сега се занимаваше собственоръчно с вината. Тя отвори голям брой бутилки, изсипа във всяка от тях по един фин бял прах и отново ги запечата грижливо.
Вечерта наближаваше. Стъмни се. От прозорците на къщата й заблестяха снопове светлина, които бяха далеч по-силни от осветлението на уличните фенери.
Гостите, между които бяха командирът на бронирания кораб заедно с поканените офицери от другите кораби, бяха вече пристигнали и се наслаждаваха на предложените деликатеси. Входът беше обсаден от тълпа изискано облечени безделници и по-обикновени хора, които се мъчеха да хвърлят някой поглед в тържествено украсените помещения или пък да се насладят на разнасящите се отвътре благоухания.