Между тях имаше двама мъже в моряшки дрехи. Те стояха мълчаливо един до друг и оглеждаха околните с равнодушни погледи. Вниманието им изглеждаше насочено предимно към един от осветените прозорци. Дълго, дълго и упорито чакаха те. Ето най-сетне бе спусната завесата на прозореца и сянката на една ръка се вдигна и спусна няколко пъти зад нея. После светлината угасна.
— Това е сигналът — прошепна единият от мъжете.
— Да тръгваме! — отвърна другият.
Те се отдалечиха и завиха зад ъгъла. До градинската вратичка беше оставен куфар, а край него се виждаше мъжка фигура. Беше толкова тъмно, че подробности не можеха да се забележат, но все пак се различаваше, че човекът едва достига среден ръст и има голяма тъмна брада. Това беше госпожа Дьо Вулетр, която отново се беше предрешила. Куфарът съдържаше нейните навигаторски инструменти.
— Колата готова ли е? — попита човекът с тъмната брада.
— Да — гласеше отговорът.
— Напред!
Гласът му звучеше заповеднически, като че ли бе свикнал да заповядва от дълги години. Двамата мъже вдигнаха куфара и закрачиха напред. Той ги последва. До ъгъла на една улица чакаше колата. Куфарът бе вдигнат на капрата, тримата се качиха и конете потеглиха в тръс към покрайнините на града. Когато излязоха извън града, колата спря. Пътниците слязоха, взеха куфара и се отправиха към брега, докато колата се върна в обратна посока.
Още не бяха достигнали брега, когато зад един храст се разнесе глас:
— Стой, кой там!
— Капитан Кайман.
— Добре дошли!
Тълпа от тъмни фигури се приближи бавно и заобиколи със страхопочитание брадатия мъж.
— Готови ли са лодките? — попита той.
— Да.
— Оръжията?
— Всички са в ред.
— Липсва ли някой?
— Никой.
— Тогава come on; аз ще взема първата лодка! Куфарът беше вдигнат, увитите грижливо в парцали весла бяха поставени на местата им и лодките безшумно се плъзнаха по вълните. Най-напред се устремиха към открито море, после обаче извиха остро надясно и по този начин се приближиха с изключителна предпазливост до намиращия се в дълбока тъмнина «L’Horrible» откъм морето; само на носа и на кърмата гореше по един самотен корабен фенер.
Сега се намираха толкова близо до кораба, че при обикновената бдителност на моряците трябваше непременно да бъдат забелязани. Онзи, който се беше нарекъл капитан, се беше изправил на кърмата на лодката и бе отправил изпитателно острия си поглед към тъмния корпус на кораба. Това беше един миг, в който трябваше да се реши всичко, и затова той поглъщаше цялото му внимание.
Ето че се разнесе полувисокият дрезгав вик на чайка. Хората от лодките си отдъхнаха. Това беше сигналът, уговорен с Дългия Том, в случай че на борда всичко е наред. От задната част на кораба бяха спуснати няколко въжета.
— Приближете лодките и се качвайте горе! — прозвуча тиха заповед.
След кратко време всички се озоваха на палубата. Том ги очакваше.
— Какво е положението? — попита брадатият.
— Добро. Аз и нашите хора сме на вахта. Другите гуляят долу в общото помещение, а някои се търкалят вече пияни по земята.
— Слизаме долу! Но ги щадете! Ще ги завържем и ще ги заключим в трюма. После ще дадат клетва за вярност. Колкото повече хора имаме, толкова по-добре за нас!
Тази заповед бе изпълнена бързо и безшумно. Нищо неподозиращият екипаж, позамаян от грога, почти не оказа съпротива; всички бяха вързани и затворени в трюма. После беше изтеглен и куфарът, занесоха го в капитанската каюта, развързаха лодките, с които бяха дошли, и ги оставиха на течението — корабът се намираше в ръцете на корсарите.
Сега чернобрадият събра хората около себе си и нареди на всеки от тях какво да върши.
— Ще отплаваме в морето. Смажете с масло рудана на котвата и другите скрипци, за да избегнем всекИ излишен шум. Сега не бива да командвам високо, защото ще ме чуят на бронирания кораб, но се надявам, че всеки един от вас знае какво трябва да направи!
Екипажът се пръсна. Командващият тичаше от едно място на друго, за да дава тихо заповедите си. Котвата беше прибрана, платната се издигнаха и благоприятният вятър започна да ги издува. Корабът се подчини на кормилото. Завъртя се бавно, разряза насрещните вълни и се понесе в открито море.
Едва тогава откъм палубата на бронирания кораб се разнесе изстрел… и втори… и трети. Там моряците знаеха, че офицерите на «L’Horrible» са слезли на сушата, забелязаха раздвижването на кораба, разбира се, със закъснение и естествено най-напред предположиха някакво необичайно обстоятелство или може би и някакво незаконно действие. Ето защо бяха дадени три алармени изстрела — сигнал за всеобщо внимание.