— Нищо не знам!
— И за моята каса ли не знаеш нищо, която изчезна, когато ти предпочете да ме оставиш да кисна в Ню Йорк като кораб, претърпял крушение?
— Не знам.
— Аха! За съжаление се намирам в щастливото положение да мога да ти докажа със сигурност абсолютно всичко. Но нека се заемем с най-важното за момента. Ти отвлече «L’Horrible».
Тя мълчеше.
— И завербува хора… Тя продължи да мълчи.
— Като им обеща, че ще ги води капитан Кайман. Тя видимо все още се бореше с уплахата, причинена от неговото появяване.
— За да ти дам възможност да удържиш на думата си, доплавах до кораба преди вас, скрих се между въжетата и изчаках подходящия момент да ти се представя. Ти си наистина дяволска жена и понеже се справи толкова добре с работата си, ще ти дам предишната ти служба на боцман, разбира се, само временно, докато си разчистим сметките. И така, можеш да си махнеш брадата! Само ти пречи, а и без това ролята на Кайман не ти подхожда.
Той говореше спокойно и с чувство на превъзходство; това накара кръвта й да нахлуе в главата и очите й да заблестят като очи на котка.
— Боцман, аз? А ако не те познавам повече? — изсъска тя.
— Тогава ме познават Дългия Том и Марк Летрие. И двамата ме обичат повече от кръвожадната пантера, наречена мис Адмирал.
— А къде е Марк Летрие?
— Тук на борда. Дойде заедно с мене и сега говори горе с Дългия Том, за да му обясни, че наистина съм тук.
— Това няма да ви помогне — промълви тя съвсем тихо с гняв в гласа си. Измъкна светкавично револвера си и го насочи към него. Мълниеносен удар на ръката му обаче изби настрани оръжието й, после той я сграбчи за раменете и притисна стройната й гъвкава фигура към стената така, като че ли я беше приковал на нея.
— Мис Адмирал, слушай какво ще ти кажа веднъж завинаги! Винаги си желала смъртта ми и животът ми беше в опасност, докато ти се доверявах. Аз съм капитан на кораба, а ти -ти ще бъдеш обезвредена!
Свитият му юмрук се стовари по главата й така, че тя се строполи в безсъзнание. Той я върза със същите въжета, с които допреди малко бе вързан куфара й, после се изкачи горе.
Утрото бе вече настъпило, така че положението можеше да се огледа само с един поглед. Целият екипаж се беше събрал на палубата и беше образувал кръг около Дългия Том и Летрие, които им обясняваха нещо. В този момент погледът на Летрие забеляза капитана. Той изскочи от кръга, размаха моряшката си шапка и завика:
— Ето го, хора. Да живее капитан Кайман!
Шапките полетяха във въздуха. Всяко гърло повтори този вик.
Пиратът им помаха с ръка снизходително и с горда стъпка влезе в кръга. За кратко време всички положиха клетва за вярност и всеки получи твърде висока предплата. Оръжията бяха раздадени, редът за вахта определен, а уставът на кораба беше фиксиран засега устно. След като всичко това беше уредено, капитанът и Летрие се отправиха към капитанската каюта, за да видят какво прави мис Адмирал.
Тя вече беше в съзнание, но щом ги видя, затвори веднага очите си. Кайман се наведе над нея и я попита:
— Къде са парите, които ми ограби? Клепките на очите й се отвориха. Между тях го стрелна поглед, изпълнен с омраза.
Той повтори въпроса си.
— Питай колкото си щеш, но отговор няма да получиш — заяви тя.
— Както искаш! — усмихна се той. — Разбира се, че голяма част от тях вече е пропиляна; във всеки случай госпожа Дьо Вулетр е имала скъпо струващи нужди. Останалото обаче е тук, на борда. Нали те познавам.
— Търси го.
— Ще го потърся. А ако не го намеря, тогава има средства да те накарам да проговориш. Марк!
— Капитане?
— Това женище ще остане вързано тук в моята каюта. Само аз ще я пазя. Никой друг да няма достъп до нея, също и ти. А който направи и най-малкия опит да се доближи до нея, ще получи куршум. Впрочем никой друг освен теб не бива да знае къде се намира тя. А сега изкарай поединично моряците от предишния екипаж на «L’Horrible» на палубата! Ще видя какво може да се направи от тези хора.
Марк се отдалечи. Капитанът издърпа пленничката си в съседната койка и я върза още веднъж. Той знаеше, че беше казал истината: тя нямаше вече никаква власт над него…
Девета глава
Морска битка
Беше се свечерило. Стана десет часът. Времето продължаваше да тече, Дедли-гън все още ходеше по кея нагоре-надолу, за да не изпусне някоя от отплаващите лодки. Тази задача беше много трудна, ако не и невъзможна за един-единствен човек. И в действителност някоя и друга лодка потегляше от сушата, без бдителният трапер да успее навреме да огледа седящите в нея хора. Уличните фенери и корабните светлини едва-едва успяваха тук-там да поразсеят царящата наоколо тъмнина. Тъкмо Дедли-гън се бе спрял на брега, за да си поотдъхне от непрекъснатото обикаляне, когато точно пред краката му някакъв лодкар спря празната си лодка до водещите към водата стъпала.