— Good evening, човече, откъде идваш? — попита го той.
— От морето.
— От кой кораб? — От никой.
-От никой ли? Да не си се разхождал сам?
— Да не съм луд! — отвърна лодкарят, като се спря край него и изпъна уморените си от гребането ръце. Траперът наостри уши.
— Тогава си превозвал някого, а? — Сигурно така ще е било, мастър.
— Но не си спирал при никой кораб и се връщаш с празна лодка. Да не си го удавил? Лодкарят се разсмя.
— Нещо подобно. Но ако поизчакаш още няколко часа с въпросите си, ще мога да ти отговоря.
— А защо не по-рано?
— Защото не ми е разрешено.
— Защо не ти е разрешено?
— Не бива, обещах.
Изглежда, че този човек изпитваше удоволствие да бъде разпитван за нещо, за което нямаше намерение да даде сведения. Но ловецът, подтикван от някакво неясно чувство, продължи да настоява:
— А защо си дал такова обещание?
— Защото, защото… слушай, човече, страшно нахално разпитваш… ами защото всеки с удоволствие получава бакшиш.
— Аха, така значи! Заради бакшиша не бива да казваш кого си превозвал, нали?
— Така е.
— Но въпреки това ще ми кажеш, ако ти дам по-голям бакшиш, а?
Лодкарят огледа с недоверие окъсаното кожено облекло на другия.
— По-голям бакшиш ли? Трудно ще ти бъде!
— Колко ти дадоха?
— Спечеленото плюс един долар.
— Само толкова ли?
— Как така само толкова ли. Да не би твоите долари да текат през дупките на дрехите ти?
— Доларите ли? Не. Пари нямам, но имам злато!
— Наистина ли? Толкоз по-добре!
Лодкарят знаеше от опит, че някои изпокъсани хора, идващи от златните мини, носеха у себе си много повече злато, отколкото стотина градски контета, взети заедно.
— Така ли? Е, тогава я погледни това парче! Дедли-гън се приближи до един фенер и показа на лодкаря парче самородно злато, което измъкна от джоба си.
— Брей, да се не види, мастър, това парче струва като нищо пет долара! — извика човекът.
— Прав си! И ще ти го дам, ако ми кажеш онова, за което не бива да говориш.
— Наистина ли?
— Разбира се. И така, кого превози?
— Двама мъже.
— Аха! Как бяха облечени? Ловци ли бяха?
— Не. Приличаха повече на моряци. Бяха със съвсем нови дрехи.
— И това е възможно. Как изглеждаха?
Лодкарят даде такова описание, което съвсем подхождаше на Камен и Летрие, разбира се, в случай че бяха подобрили външния си вид.
— Къде искаха да отидат?
— Към морето, близо до «I’Horrible», който е хвърлил котва ей там.
— «L’Horrible» ли? — Дедли-гън наостри уши. — А за какво разговаряха?
— Не можах да разбера.
— Защо?
— Попитаха ме дали съм учил френски и като им казах, че не съм, заплямпаха един такъв миш-маш, че ми писнаха ушите.
— Те са! А къде слязоха от лодката?
— Навътре във водата.
— Невъзможно!
— Точно така стана. Казаха, че са от екипажа на кораба и че се поразходили на сушата за удоволствие без разрешение. Искаха да се приберат, без да ги забележат, и затова заплуваха към кораба.
— И преди това си им обещал… — Да не говоря няколко часа за това. Преди Дедли-гън да успее да зададе следващия въпрос, усети как една ръка стисна рамото му.
— Нека моят брат дойде с мене!
Беше Винету. Той го отведе няколко крачки настрани и го попита:
— Как се казва голямото кану, което стои отсреща във водата?
— «L’Horrible».
— А как се казва кануто, на което бледоликият, наречен Мертенс, е бил вожд?
— «L’Horrible», това е същият кораб.
— Дали бледоликият няма да се отправи с лодка към него, за да си възвърне кануто?
Дедли-гън се сепна и попита:
— Как стигна моят червенокож брат до тази мисъл?
— Винету напусна за малко поста си, за да те потърси. Прехвърли се със сала заедно с други бели мъже, които говореха за това кану. Когато слязоха от сала, те почакаха малко и се качиха в няколко лодки заедно с други мъже и един куфар.
— Чу ли моят брат всичко, за което си говореха?
— Искаха да се качат на голямото кану и да избият мъжете в него, защото щял да дойде капитан Кайман.
— И отплаваха навътре в морето?
— Да. В поясите им имаше ножове и секири. Дедли-гън се замисли.
— Нека моят брат се върне обратно на поста си; ловците трябва да пристигнат още преди да се е зазорило.