Той имаше предвид дакотския жребец, на който яздеше кормчията Петер Полтер. Дедли-гън не се учуди на неимоверно изострените сетива на индианеца; отдавна беше свикнал да вижда от него и по-смайващи неща. Той скочи нетърпеливо и се загледа към храсталаците, които все още закриваха приближаващите хора от погледа му.
След известно време те се появиха. Начело бяха Тресков и племенникът на ловеца. Зад тях яздеше кормчията, който както обикновено си имаше много работа със своя кон. След това се задаваха ловците Дик Хамърдъл, Пит Холбърс, Бен Кънинг; другите бяха останали да охраняват скривалището. Всеки един от пристигащите ловци водеше за поводите един или няколко коня или мулета, които изглеждаха тежко натоварени.
— Виждате ли това селище пред нас? — извика Петер Полтер. — Струва ми се, че най-сетне това е Сан Франциско, който не познавам от тази страна, защото винаги съм го виждал само откъм морето.
— Дали го виждаме, или не, е все едно — обади се Хамърдъл, — но я кажи, Пит Холбърс, старий Куне, какво мислиш по този въпрос?
— Ако смяташ, че това е Фриско, Дик, то аз нямам нищо против — отвърна запитаният по своя обичаен начин. — Когато червенокожите ни спипаха край реката и ни замъкнаха в лагера си, хич не ми се вярваше, че някога пак ще видя този край.
— Да, стара върлино — забеляза кормчията, — ако тогава не беше Петер Полтер от Лангендорф, щяха да ви одерат кожите. Но я погледнете към наветрената ни страна! Нека попадна под кила на някой кораб, а после да ме овъргалят в смола и кълчища, ако това не е нашият кърнъл и…
— И Винету, апачът! — намеси се Тресков, като пришпори коня си така, че след кратко време се озова при двамата.
— Слава Богу, че най-после пристигнахте! — извика Дедли-гън. — Очаквахме ви така, както бизонът очаква дъжда.
— Не беше възможно да бързаме повече, чичо — отвърна Тиме. — Яздихме през цялата нощ. Погледни нещастните ни животни, едва си стоят на краката.
— Какво е положението — попита Тресков, — настигнахте ли ги?
— Закъсняхме съвсем малко. Изплъзнаха ни се.
— Изплъзнаха ли се? А кога, как и в каква посока? Дедли-гън разказа случилото се. От устата на траперите се чуха гневни ругатни.
— Бяхте ли в полицията? — осведоми се Тресков.
— Не, така щяхме само да загубим време.
— Съвършено правилно. Има само един изход. Веднага да вземем под наем някой добър параход и да тръгнем след тях.
— Такъв беше и моят план и затова ви очаквах толкова нетърпеливо. Нямаме никакви пари и трябва час по-скоро да обменим златото си.
— Няма да ни помогне много! — каза кормчията с кисела физиономия.
— Защо?
— Не обичам параходите; този вид превозни средства са най-мизерните, каквито може да има. Добрият платноход винаги ще намери вятър, а едно такова пушещо корито се нуждае от въглища, които не се предлагат навсякъде. А като свършат, хвърляш котва в открито море и ни напред, ни назад!
— Тогава ще натоварим достатъчно количество.
— Не ми се сърди, кърнъл, добър ловец си, признавам го, ама не ставаш за моряк. Най-напред трябва да намерим този параход, а много съмнително е, че веднага ще попаднем на нещо подходящо. А пък след това тези янки, като започнат да се пазарят и да го усукват, ще мине цял ден, докато получите парахода.
— Ще им дам веднага каквото поискат.
— Дори и така да е! Нали после ще се товарят хранителни припаси, муниции и въглища, за да можем да издържим едно продължително пътуване. Най-накрая ще има оглед на парахода, за да се види дали е готов за отплаване, а така ще изгубим часове и дни, през което време «L’Horrible» ще заобиколи носа, преди да сме излезли от пристанището. Дяволите да ги вземат!
Останалите мълчаха.
— Не искам да се съмнявам във верността на казаното — обади се най-сетне Тресков, — но да стоим тук и да зяпаме морето, това няма да ни доведе до никъде. Във всеки случай по петите на пирата има вече достатъчно преследвачи. Това е все пак утеха за нас. А на всяка цена трябва и ние да ги последваме.
— Но в каква посока?
Останалите обърнаха погледите си въпросително към кормчията.
— Това съвсем не е лесно да се каже — отсече той. — Ако «L’Horrible» е бил запасен добре с провизии, тогава сигурно са се отправили към Япония или Австралия. Морските пътища в тези посоки са открити и е лесно да се избяга. Но ако корабът е бил зле запасен, тогава са се отправили на юг, за да се снабдят с необходимото в някое селище на западното крайбрежие.
Правилността на това становище бе убедителна за всички.
— Тогава ще съберем необходимите ни в тази насока сведения. Напред! — окуражи Тресков останалите хора.