— Един час, може би два или три, зависи от конструкцията му и от начина на управление.
— Тогава имаме време. Ако намерим някой кораб, ще отплаваме, ако не намерим, ще се наложи да изчакаме спокойно резултата от преследването, преди да решим какво да правим по-нататък. Ако бяхме пристигнали десет минути по-рано, щяхме да пипнем тези негодници. Сега нека най-напред да подслоним конете си и да потърсим някой магазин, за да сменим изпокъсаните си парцали с нещо по-добро!
Отправиха се към една странноприемница, където животните бяха нахранени и напоени, а и самите те се заловиха да уталожат глада и жаждата си. После влязоха в един магазин, където намериха всичко необходимо. Така измина известно време и те се върнаха на пристанището, за да видят какво беше станало с ветрилото, забелязано от тях. Кормчията крачеше най-напред. Когато стигна до едно място, откъдето се откриваше гледка към пристанището и рейда, той нададе вик на изненада и се спря.
— Behold, брей, какъв ветроход! Тъкмо сега връхлита в пристанището като — Mille tonnerre, sacrebleu, — бързоходен ветроход с такелаж на шхуна, това е «Swallow». «Swallow», Ура-а-а, ура-а-а-а!
Той така плесна от радост с двете си мощни ръце, че се разнесе гръм, приличен на изстрел от мортира, после сграбчи с едната си ръка Хамърдъл, дебелия, а с другата Пит Холбърс, дългия, и започна да се върти с тях в кръг, така че привлече вниманието на тълпата и тя наобиколи с любопитство групата на траперите.
— Дали ура-а-а, или не, е все едно — изкрещя Хамърдъл, като се съпротивляваше срещу този насилствен танц, — пусни ме бе, откачено морско чудовище! Какво ни интересува твоят «Swallow»!
— Какво ни интересува ли? Много, много, ти казвам — заяви Петер Полтер, като освободи двамата нещастници. — «Swallow» е военен кораб и при това единственият ветроход, който превъзхожда «L’Horrible». A кой го командува? Лейтенант Уолпоул, когото познавам. Казвам ви, че сега двамата негодници не могат да ни избягат. Сега са вече в ръцете ни!
Радостта на кормчията се предаде и на останалите. Не беше възможно да се лъже, защото под шприта на приближаващия се красив кораб бе разперила острите си позлатени крила направена от дърво синя лястовица. Лейтенант Уолпоул трябва да беше смел и опитен моряк и сигурно разчиташе напълно на всеки един от добре обучените си хора, защото все още не беше скъсено нито едно платно, въпреки че се намираха вече на входа на пристанището. Силно наклонен на една страна, стройният кораб летеше под тежкия напор на ветрилата си, като че ли бе каран с пара. От предната му бронирана кула се вдигна лек облак дим — проехтяха обичайните изстрели за поздрав. От пристанището отговориха. После се разнесе високият звучен глас на командира му:
— Скъсете ветрилата!
Корабът описа къса красива дъга.
— Сваляйте ветрилата, момчета!
Платната се сгърчиха, останали без вятър, и се свлякоха шумно по мачтите. Отначало носът на кораба се изправи нагоре, после потъна, корабът се наклони силно на другата страна, отново се изправи и после застана спокойно върху широките водни кръгове, които се носеха по повърхността и достигаха с плясък огромните правоъгълни каменни блокове на кея.
— Ура! «Swallow», ура-а! — разнесе се вик от хиляди гърла. Хората познаваха този великолепен кораб или поне бяха чували за него и сега всеки знаеше, че той ще се заеме с преследването, което стоеше в центъра на вниманието на цял Сан Франциско.
Двама мъже в моряшки униформи си пробиваха път сред множеството. Изглеждаха възбудени и отпаднали. Един от тях носеше униформата на лейтенант от военноморския флот, а другият — отличителните знаци на кормчия. Без да попитат някого, те скочиха в една празна лодка, освободиха веригата й, взеха веслата и се устремиха към «Swallow». Командирът на кораба бе застанал на релинга и гледаше към наближаващата лодка.
— Ахой, лейтенант Дженър, вие ли сте? Къде е «L’Horrible»? — извика той, като се наведе.
— Спуснете бързо въже или въжената стълба, сър — отговори му той, — трябва да дойда при вас на борда!
Стълбата беше спусната. Двамата мъже приближиха лодката и се изкачиха нагоре.
— Перкинс, моят кормчия — представи Дженър придружителя си. — Сър, трябва веднага да ми дадете кораба си! — добави той задъхан от силно вълнение.
— Да ви дам кораба си ли? Как така, защо?
— Трябва да преследвам «L’Horrible».
— Трябва да… не ви разбирам.
— Откраднаха го, отвлякоха го.
Уолпоул го погледна в лицето така, както се наблюдава някой побъркан.