— Шегувате се по странен начин, лейтенанте.
— Шегувам ли се? По дяволите вашето шегуване! Хич не ми е до шеги! Не мога да бъда в карнавално настроение, след като съм тровен, тормозен от лекарите, разпъван на кръст от полицията и изтезаван от пристанищните власти.
— Говорите със загадки.
— Нека ви разкажа всичко!
Той разказа случилото се със страшна ярост, от която ръцете му потреперваха. Завърши, като повтори думите си:
— Както ви казах, трябва да ми дадете кораба си!
— Не е възможно, сър!
— Как не е възможно? — извика Дженър с гневен поглед. — Защо?
— «Swallow» е поверен на мен, лейтенант Уолпоул. Мога да го предоставя на някой друг само при заповед отгоре.
— Това е позорно, това е подло, това е…
— Лейтенанте!…
Дженър отскочи назад при заплашителния тон на тази дума. Направи усилие да овладее възбудата си. Уолпоул продължи с по-спокоен глас:
— Ще гледам на тази обида като на недействителна. Гневът не премисля онова, което изрича. Известни са ви законите и разпорежданията не по-зле, отколкото на мен, и знаете съвсем точно, че по собствена воля не мога никому да предавам командуването на моя кораб. Но ще ви успокоя. Веднага ще се заема с преследването на «L’Horrible». Искате ли да дойдете с мен?
— Дали искам? Трябва да дойда, та ако ще би и в пъкъла!
— Добре. Как беше запасен корабът ви с провизии?
— Имаше най-много за една седмица.
— Тогава нямат друг избор, освен да влязат в Акапулко, Гуаякил или пък Лима — не могат да стигнат в никакъв случай.
— Тогава ще ги настигнем скоро. Вие сам ми доказахте, че «Swallow» превъзхожда «L’Horrible». Вдигайте котва, сър, и напред, напред!
— Не бързайте толкова, приятелю! Често бързането е по-лошо от бавните действия. Най-напред има да уреждам тук някои работи.
— Някои работи ли? Господи, кой може в такова положение да мисли за някакви си други работи? Трябва да отплаваме незабавно!
— Не, първо трябва да сляза на сушата, за да дам указанията си във връзка с тази задача. Освен това нямам необходимите провизии; вода и муниции също ни липсват. Трябва да осигурим параход, който да ме изтегли навън от пристанището срещу прилива и… колко оръдия има «L’Horrible»?
— По осем от всяка страна, две на кърмата и на носа едно , въртящо се оръдие.
— Значи в битката ще ме превъзхожда. Форстър!
— Слушам, сър! — отвърна, приближавайки се, кормчията, който от досегашното си място не беше пропуснал нито дума от разговора.
— Слизам на сушата за доклад и ще докарам до кея всичко необходимо. Изпратете един човек до влекача, който, изглежда, разполага с много време. Нека след един час застане пред нас. Няма да се бавя по-дълго.
— Well, сър!
— Може би се сещате за още нещо, от което ще имаме нужда?
— Едва ли, кептън. Знам добре, че сам мислите за всичко! Уолпоул се канеше пак да се обърне към Дженър, когато един от хората му съобщи:
— Някаква лодка при въжената стълба, сър!
-Каква е?
— Цивилна, с осем лица. Има и един индианец между тях, както изглежда.
Лейтенантът се приближи до релинга, погледна надолу и попита:
— Какво има?
Тресков помоли от името на всички за разрешение да се качат на борда. Молбата му бе удовлетворена. Когато се намериха на палубата, Дедли-гън обясни по каква работа беше дошъл. Макар че всъщност Уолпоул нямаше време, той го изслуша спокойно и после му разреши да вземе с хората си участие в преследването. Те бяха осем души: Дедли-гън, племенникът му, кормчията, Холбърс, Хамърдъл, Кънинг, Винету и Тресков.
— Нека кормчията ви покаже къде да се настаните! — каза Уолпоул. — Сега слизам на сушата, но след час вдигаме котва.
— Нека дойда с вас — помоли лейтенант Дженър, — мога да ви помогна при снабдяването, а тук направо ще умра от нетърпение!
— Елате тогава!
Двамата слязоха в лодката, която бе докарала Дженър до кораба, и загребаха към сушата. Едва бяха отблъснали лодката от кораба, когато на палубата му се разигра забавно-трогателна сцена.
Петер Полтер се беше приближил към кормчията.
— Форстър, Джон Форстър, стари моряко, струва ми се, че си станал дори кормчия! — извика той.
Другият се загледа учудено в загорелия от слънцето човек с брадясало лице.
— Джон Форстър?… Стари моряко?… Тоя ми знае името, макар че не го познавам. Ами ти кой си, а?
— Heigh-day, този чудак не познава вече стария си кормчия, от когото е получавал неведнъж добри удари по носа и… ха, я виж! Той пристъпи към Перкинс, когото забеляза едва сега.
— А ето го и мастър Перкинс или както там се казваше този човек, когото някога развеждах по палубата на «Swallow» в Хоубоукън, а той като награда ме заведе след това при майка Дод и почти ме свлече под масата от пиене!