И Перкинс го зяпна учудено. Не беше необяснимо, че не можеха да го познаят. Целият екипаж на кораба се насъбра около групата и Петер продължи радостно да се обръща ту към един, ту към друг:
— Ето го на и Плоуис, Милър, Олдстоун, кривокракия Бал-дингс, който…
— Кормчията Полтър! — извика един от тях, който най-сетне успя да разбере кой беше този непознат великан.
— Полтър… Полтър… ура, Питър Полтър — хей, да вдигнем стария юначага, да живее, да живее, ура!
Така викаха, крещяха и ревяха моряците един през друг. Шестдесет ръце се протегнаха към него, сграбчиха го и го вдигнаха.
— Раз-два, раз-два, раз-два — поде един моряк със силен басов глас. — Раз-два, раз-два — подеха и останалите маршовия такт; шествието потегли и под «раз-два, раз-два» любимият другар бе носен на ръце няколко обиколки по палубата.
А той ругаеше, кълнеше и пустосваше. Молеше се да го оставят. Нищо не му помогна, докато най-сетне не се намеси със смях кормчията на кораба и му помогна да стъпи на краката си.
— Слизай от трона, Питър Полтър, и ела отпред при бронираната кула! Трябва да ни разкажеш какви ветрове са опъвали ветрилата ти, стара акуло!
— Добре, добре, ще разкажа, ще разкажа, само най-сетне ме оставете на мира, дяволски момчета! — завика той и започна да удря с мощните си ръце наоколо така, че хората полетяха настрани като слабовати момчета. При весели смехове и викове всички го заблъскаха, затикаха и задърпаха към предната палуба, където, ще не ще, трябваше да разкаже поне в общи линии своите преживявания.
Обаче и службата не беше забравена, при това ни най-малко. Кормчията на кораба изпълни поставената му задача и отдели от развеселената група необходимите хора за текущите работи, въпреки че и те с удоволствие биха останали да чуят как Полтър разказва своите истории.
Ловците бяха станали неми свидетели на тази сцена. Радваха се от сърце на триумфа на добрия моряк, когото всички обичаха, и се разположиха по палубата толкова удобно, колкото им позволяваха необичайните за тях условия.
Индианецът не се беше качвал никога досега на палубата на кораб. Беше се облегнал на карабината си и погледът му обхождаше непознатата среда бавно и равнодушно. Но който го познаваше, знаеше, че равнодушието му крие в себе си силен интерес дори и към най-дребните предмети.
Не беше изминал още и половин час и ето че отсреща на кея бяха струпани хранителните припаси и мунициите, поръчани от лейтенанта. Лодките ги взеха и после бяха вдигнати на борда. Когато Уолпоул се завърна, тази работа бе вече свършена, а и влекачът шумно приближаваше, за да вземе «Swallow» на буксир.
Сега и капитанът, и екипажът бяха претрупани с работа, но когато излязоха в открито море и влекачът се сбогува с тях, бяха вдигнати ветрилата и вече имаше свободно време за спокойни разговори. Двамата лейтенанти бяха обсъдили необходимото още на брега. Ето че Уолпоул се приближи към кормилото, където стояха Петер Полтър и Форстър.
— Ти ли си Питър Полтър? — попита го той.
— Петер Полтер от Лангендорф, кептън — отвърна запитаният, като застана мирно, — първо кормчия на военния кораб «Нелсън» на Нейно английско кралско величество, а после кормчия и на бързоходния кораб на Съединените щати «Swallow».
— А сега кормчия par honneur на същия кораб — добави лейтенантът.
— Кептън! — извика Полтер зарадвано и се накани да му дръпне една благодарствена реч, но капитанът му махна с ръка.
— Добре, добре! Какво мислиш за курса, по който е тръгнал «L’Horrible»?
Петер Полтер разбираше добре, че лейтенантът задава този въпрос само за да поизпита моряшката му съобразителност. Почувствува се напълно в свои води и затова отговори кратко, както подобава пред офицер:
— По липса на хранителни припаси към Акапулко.
— Ще го настигнем ли скоро?
— Да, вятърът е благоприятен и изминаваме повече мили от тях.
— Искаш ли да помагаш на Форстър при кормилото?
— С удоволствие.
— Тогава внимавайте двамата в компаса и картата, за да не се отклоним от вярната посока.
Той се накани да си тръгне, но беше задържан от един съвсем неочакван въпрос на Петер Полтер:
— Към Акапулко или към Гуаякил, сър?
— Защо към Гуаякил?
— За да ги изпреварим и да ги пресрещнем. Така ще ги пипнем по-сигурно, нали очакват преследвачи откъм гърба си. Очите на Уолпоул проблеснаха.
— Съвсем не си лош моряк, Полтър. Имаш право, без колебание ще последвам съвета ти, въпреки че на «L’Horrible» може да му хрумне от Акапулко да се изплъзне по морския път към Сандвичевите острови.