Наистина, ако чудовището срещне някой ден харпуна на Нед Ланд, аз не бих се обзаложил в полза на чудовището.
Фрегатата продължи да плава с голяма скорост край югоизточния бряг на Америка. На 3 юли ние бяхме до входа на Магелановия проток, редом с нос Девици. Но капитан Фарагут не искаше да мине по тоя лъкатушен път и насочи кораба така, че да заобиколи нос Хорн.
Екипажът единодушно одобри решението му. И наистина, възможно ли бе да срещнем нарвала в тоя тесен пролив? Мнозина от матросите твърдяха, че чудовището не ще може да мине оттам, че то е премного дебело, за да може да мине.
На 6 юли, към три часа следобед, „Абрахам Линколн“, който беше на петнадесет мили южно от носа, заобиколи това усамотено островче, тая загубена в края на американския континент скала, която холандските моряци нарекоха на името на своя роден град Хорн. Дадена бе посока към северозапад и на другия ден витлото на фрегатата зацепи най-сетне водите на Тихия океан.
„Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!“ — повтаряха матросите.
И ги отваряха прекалено много. Очите и далекогледите, малко заслепени наистина от възможността да се получат две хиляди долара, не оставаха нито за миг спокойни. Денем и нощем, те наблюдаваха повърхността на океана и никталопите16, чиято особеност да виждат в мрака увеличаваше изгледите с петдесет на сто, имаха по-голяма вероятност да спечелят наградата.
Макар примамката да не ме съблазняваше, аз бях не по-малко внимателен от другите. Задоволявайки се само с няколко минути за ядене, няколко часа за сън, без да обръщам внимание какво е времето, слънчево или дъждовно, аз не се откъсвах вече от палубата. Наведен над перилата или опрян на борда при кърмата, аз поглъщах с жадни очи побелялото от разпенени бразди море, чак докъдето поглед стига. И колко пъти се вълнувах заедно с офицерите и екипажа, когато някой своенравен кит издигаше тъмния си гръб над вълните! В миг палубата се изпълваше с хора. Лодките избълваха вълна от матроси и офицери. Всеки, задъхан, със смутен поглед наблюдаваше движенията на кита. Аз се взирах до болка в очите, до ослепяване, докато КонсеЙ, винаги равнодушен, ми повтаряше спокойно:
— Ако господарят би имал добрината да не си кокори толкова очите, би виждал много по-хубаво!
Но — напразно вълнение! „Абрахам Линколн“ променяше пътя си, устремяваше се срещу посоченото животно — някой прост кит или обикновен кашалот, който скоро изчезваше сред хор от проклятия!
Времето продължаваше да е благоприятно. Пътуването ставаше при най-сгодни условия. Беше лошият сезон на Южното полукълбо, защото в тая област юли съответствува на нашия януари в Европа; но морето си оставаше спокойно и можеше лесно да се наблюдава в най-широк обсег.
Нед Ланд проявяваше все същата най-упорита недоверчивост; той дори съзнателно избягваше да наблюдава морската повърхност освен през времето, когато биваше дежурен или когато не се виждаше никакъв кит. А неговото необикновено зрение би могло да окаже големи услуги. Но осем часа от дванадесетте тоя упорит канадец или четеше, или спеше в каютата си. Сто пъти го укорявах за равнодушието му.
— Хе! — отговаряше той. — Няма нищо, господин Аронакс, а пък ако изобщо има някакво животно, каква е вероятността да го срещнем? Та нима не вървим наслука? Приемам, както се разправя, че са видели това неуловимо животно в северните води на Тихия океан; но оттогава са минали вече два месеца и ако се съди по характера на вашия нарвага, той не обича да се застоява дълго време в едни и същи води! Той има способност да се движи с извънредна скорост. А вие, господин професоре, знаете по-добре от мене, че природата не върши нищо без смисъл и тя не би надарила едно животно, по същината си лениво, със способността да се движи бързо, ако няма нужда от това. Значи, ако животното съществува, то е вече далеч!
Срещу това нямаше какво да отговоря. Очевидно ние вървяхме слепешката. Но как би могло иначе? Затова вероятността ни за успех беше твърде ограничена. И все пак никой не се съмняваше, че ще успеем, и ни един матрос на борда не би се обзаложил, че нарвалът не съществува и че няма да се появи.