На 20 юли Тропикът на Козирога бе прекосен на сто и пет градуса дължина, а на 27 същия месец пресякохме Екватора на сто и десетия меридиан. След това фрегатата пое по-определено на запад и навлезе в централните води на Тихия океан. Капитан Фарагут с основание смяташе, че има повече смисъл да плаваме из дълбоките води и да се отдалечаваме от континентите и островите, до които животното сякаш отбягваше да се приближи „без съмнение, защото там няма достатъчно вода за него!“ — както казваше нашият боцман. След като взе въглища, корабът мина край Помоту, край Маркизките и Сандвичевите острови, пресече Тропика на Рака на сто тридесет и втория градус дължина и се отправи към Китайско море.
Стигнахме най-после до мястото на последното появяване на чудовището! И нека си призная, на кораба вече нямаше живот. Сърцата биеха страшно, така че бъдещите неизлечими сърдечни заболявания бяха сигурни. Целият екипаж изпитваше нервна свръхвъзбуда, която не бих могъл да опиша. Хората не ядяха, не спяха. По двадесет пъти на ден някоя грешка при наблюдението, някоя зрителна измама на матрос, приведен над перилата, причиняваше непоносими страдания и тия двадесет пъти повтаряни вълнения ни държаха в състояние на крайно нервно напрежение, което скоро щеше да се заплати скъпо.
И наистина последствията не се забавиха. В продължение на три месеца — три месеца, всеки ден от които бе цял век — „Абрахам Линколн“ плава из всички северни води на Тихия океан, гони всички китове, за които му се съобщава, като се отклоняваше внезапно от пътя си или възвиваше неочаквано от една посока в друга, като ту засилваше, ту намаляваше парата, с риск да разстрои машината си, и не остави неизследвана ни една точка — от японските брегове до американското крайбрежие. И — нищо! Нищо друго, освен безпределните пустинни вълни! Нищо, което да прилича на гигантски нарвал, нито на подводно островче, нито на останки от потънал кораб, нито на подвижен риф, нито на нещо друго, нещо свръхестествено.
И тъй последствията не закъсняха. Най-напред дойде отчаянието и проби път за неверието. На парахода се появи ново чувство, което беше съставено от три десети срам и седем десети ярост. Намираха, че е било „съвсем глупаво“, дето са се оставили да бъдат обзети от фантазии, но още по-силна беше яростта! Купищата доводи, трупани от една година, рухнаха отведнъж и всеки гледаше само да навакса през часовете за ядене и за сън времето, което беше пожертвувал толкова глупаво по-рано.
Поради естествената подвижност на човешкия ум хората се хвърлиха от една крайност на друга. Най-горещите привърженици на експедицията станаха неволно нейни най-яростни отрицатели. Тая реакция обхвана целия кораб — от трюма до отделението на офицерите — и без извънредната упоритост на капитан Фарагут фрегатата несъмнено би се насочила окончателно към юг.
Ала това безполезно търсене не можеше да продължи повече. „Абрахам Линколн“ не можеше да бъде укорен в нищо, тъй като бе сторил всичко, за да успее. Никога екипаж на кораб от американската флота не бе показвал повече търпение и повече усърдие, неуспехът не можеше да се вмени в негова вина; не оставаше нищо друго, освен да се върне.
И такова искане бе отправено до капитана. Но капитанът държеше на своето. Моряците не скриваха недоволството си и от това пострада службата. Не искам да кажа, че на кораба избухна бунт, но след известно време на разумно упорство капитан Фарагут поиска, както някога Колумб, три дни срок. Ако през тия дни чудовището не се появи, кормчията ще завърти три пъти щурвала и „Абрахам Линколн“ ще поеме пътя към европейските морета.
Това обещание бе направено на 2 ноември. На първо място то повдигна отпадналия дух на екипажа. Океанът бе наблюдаван с ново усърдие. Всеки искаше да му хвърли оня последен поглед, в който се включват всички спомени. Далекогледите действуваха трескаво. Това беше върховно предизвикателство към гигантския нарвал и той нямаше никакво разумно основание да не отговори на тая покана „да се яви“.
Минаха два дни. „Абрахам Линколн“ плаваше бавно. Хиляди средства бяха употребени, за да обърнат вниманието или да разсеят равнодушието на животното, в случай че то се намираше някъде наблизо. Грамадни късове сланина бяха влачени зад кораба — за най-голямо удоволствие на акулите. Лодките браздяха морето във всички посоки около „Абрахам Линколн“, докато той спираше хода си, и не оставяха неизследвано ни едно кътче от морето. Настъпи вечерта на 4 ноември, но тая подводна загадка остана неразкрита.
На следния ден, 5 ноември по обяд, бе края на определения срок. След тоя момент капитан Фарагут, верен на обещанието си, трябваше да заповяда да завием на югоизток и да напуснем окончателно северните области на Тихия океан.