Фрегатата се намираше тогава на 31 градуса 15’ северна ширина и 136 градуса 42’ източна дължина. До Япония ни оставаха по-малко от двеста мили. Нощта приближаваше. Току-що бе ударил осем часът. Големи облаци забулваха луната, която бе в първа четвърт. Морето тихичко се вълнуваше под носа на кораба.
В тоя миг аз се бях привел, облегнат на перилата на десния борд. До мене Консей гледаше пред себе си. Накацали по въжетата между мачтите, матросите изследваха хоризонта, който постепенно се стесняваше и притъмняваше. Офицерите с нощните си далекогледи в ръка се взираха в растящия мрак. От време на време тъмният океан блясваше от някой лунен лъч проникнал между два прокъсани облака. След това всякаква светла диря угасваше в мрачините.
Гледах Консей и установих, че тоя добър момък се поддаваше, макар и съвсем слабо, на общото вълнение. Поне тъй ми се стори. За пръв път може би неговите нерви тръпнеха от някакво чувство на любопитство.
— Консей — казах му аз, — имаш последна възможност да спечелиш две хиляди долара.
— Ако господарят позволи да кажа — отговори Консей, — аз пък не съм разчитал на тая награда и ако правителството на Щатите обещаеше и сто хиляди долара, пак нямаше да ги загуби.
— Прав си, Консей. В края на краищата това е една глупава работа, за която се заловихме много лекомислено. Колко прахосано време, колко излишни вълнения! Още преди шест месеца щяхме да сме се върнали във Франция…
— В малкото жилище на господаря — отвърна Консей, — в музея на господаря! И аз щях да съм класифицирал изкопаемите от сбирките на господаря! И бабирусът на господаря щеше да бъде настанен в клетка в Зоологическата градина и щеше да привлича всички любопитни от столицата!
— Точно така, Консей, а освен това мисля, че ще ни се подиграват!
— Наистина — отговори спокойно Консей. — Мисля, че ще се подиграват с господаря и… Мога ли да кажа? — Можеш, Консей.
— Щом мога, ще кажа, че на господаря му се пада.
— Така ли?
— Когато човек има честта да бъде такъв учен, какъвто е господарят, не бива да се излага…
Консей не успя да довърши своята любезност. Посред общата тишина се чу глас. Гласът на Нед Ланд. Нед Ланд викаше:
— Хей-хей! Това, което търсим, е насреща ни, в посока на вятъра!
VI
С ПЪЛНА ПАРА
При тоя вик целият екипаж се устреми към китоловеца — капитанът, офицерите, боцманите, матросите, юнгите, дори и механиците, които оставиха машините си, и огнярите, които бяха зарязали пещите си. Даде се заповед за спиране и фрегатата заплава само по инерция.
Тъмнината бе много гъста и колкото и силни да бяха очите на канадеца, аз се питах как е могъл да види и какво бе видял, Сърцето ми биеше до пукване.
Но Нед Ланд не бе се излъгал и ние всички съзряхме предмета, който той ни сочеше с ръка.
На два кабелта от „Абрахам Линколн“, откъм десния борд, морето изглеждаше осветено отдолу. Това съвсем не беше обикновено явление на фосфоресциране и човек не можеше да се излъже. Чудовището, потопено няколко метра под водата, разпръсваше тоя плътен необясним блясък, за който се споменаваше в докладите на мнозина капитани. Това великолепно излъчване сигурно се произвеждаше от могъщ източник на светлина. Осветената част очертаваше върху морето голям, много удължен овал и в неговия център се виждаше пламтящо огнище, непоносимият блясък на което постепенно намаляваше — съответно разстоянието.
— Това са куп фосфоресциращи организми — извика един от офицерите.
— Не, господине — отговорих убедено аз. — Никога мекотелите не изпускат толкова силна светлина. Тоя блясък е от чисто електрически произход… Но гледайте, гледайте! То се движи! То мърда напред, назад! То тръгва срещу нас!
Общ вик екна от фрегатата.
— Тишина — каза капитан Фарагут. — Кормилото вляво! Заден ход!
Матросите отърчаха към кормилото, механиците — при машините. Веднага дадоха заден ход и като се наклони вляво, „Абрахам Линколн“ описа полукръг.
— Кормилото вдясно! Преден ход! — извика капитан Фарагут.
Заповедите бяха изпълнени и фрегатата бързо се отдалечи от източниците на светлината.
Греша. Тя искаше да се отдалечи, но свръхестественото животно се приближи със скорост, двойно по-голяма от нейната.
Ние бяхме притаили дъх. Повече смаяни, отколкото уплашени, стояхме онемели, неподвижни. Животното ни настигаше тъй леко, сякаш си играеше. То заобиколи фрегатата, която плаваше с четиринадесет възли, и я обгърна със своята електрическа покривка като с някакъв лъчезарен прах. После се отдалечи на две-три мили, оставяйки фосфоресцираща диря, която приличаше на кълбата пара, които изхвърля назад локомотивът на бърз влак. Изведнъж от най-отдалечения край на хоризонта чудовището неочаквано се втурна със страхотна бързина срещу „Абрахам Линколн“, спря изведнъж на двадесет стъпки от него и угасна, но не защото потъна под водата, тъй като блясъкът му не се намали постепенно, но внезапно, сякаш източникът на неговия ток се бе изчерпал мигновено! След това се показа от другата страна на кораба — може би го бе избиколило, а може и да се бе гмурнало под корпуса му. Всеки миг можеше да стане сблъскване, което би било гибелно за нас.