Чудех се на маневрите на фрегатата. Тя бягаше и не нападаше. Вместо да преследва, тя бе преследвана. Казах това на капитан Фарагут, По неговото лице, обикновено съвсем безстрастно сега бе изписано безпределно учудване.
— Господин Аронакс — отговори ми той, — не зная какво страхотно същество имам насреща си и не искам да излагам неблагоразумно фрегатата си сред тая тъмнина. От друга страна, как можеш да нападаш нещо, което не познаваш, как можеш да се защищаваш от него? Нека почакаме да съмне и тогава ролите ще се променят.
— Не подозирате ли какво е това животно, капитане?
— Не, господин професоре, очевидно това е гигантски нарвал, но в същото време и електрически нарвал.
— Може би — добавих аз — не бива да се приближаваме до него, също както и до електрическа змиорка или до някоя торпила.
— Наистина — отговори капитанът. — И ако притежава светкавична сила, то сигурно ще е най-ужасното животно, сътворено от създателя. Ето защо, господин професоре, аз ще бъда нащрек.
През нощта целият екипаж бе на крак. Никой не помисли за сън. Тъй като „Абрахам Линколн“ не можеше да се бори със скорост, той забави хода си и плаваше със слаба пара. От своя страна и нарвалът, като подражаваше на фрегатата, се бе оставил на вълните, решен сякаш да не напуска полесражението.
Ала към полунощ той изчезна или, да се изразя по-точно, „угасна“ като грамадна светулка. Дали беше избягал? Би трябвало да се страхуваме от това, не да го желаем. Но в един часа без седем минути в полунощ се чу оглушително свистене, подобно на свистене, когато струя се изхвърля с извънредна сила. По това време капитан Фарагут, Нед Ланд и аз бяхме на юта и се взирахме жадно в дълбокия мрак.
— Нед Ланд — попита капитанът, — често ли сте чували как мучат китовете?
— Често, господин капитан, но никога не съм срещал кит, от който да спечеля две хиляди долара, само като го видя.
— Наистина, вие имате право на наградата. Но кажете ми, тоя шум не е ли същият, който се чува, когато китовете изхвърлят водата през ноздрите си?
— Същият шум, господин капитан, само че този е несравнимо по-силен. Тъй че не е възможно да се лъжем. Това наистина е кит, който се навърта в тия води. С ваше позволение, господин капитан, утре призори аз ще му кажа две думички! — добави китоловецът.
— Ако той има настроение да ви слуша, майстор Ланд — отговорих аз не много уверено.
— Щом се приближа на разстояние, четири пъти по-дълго от харпуна — възрази канадецът, — той ще трябва да ме изслуша!
— Но за да се приближите до него, аз ще трябва да ви дам лодка, нали? — каза капитанът.
— Естествено, господин капитан.
— И да излагам живота на своите хора?
— И моя! — отвърна простичко китоловецът.
Към два часа след полунощ светлинният източник отново се появи, все толкова силен, на пет мили от „Абрахам Линколн“ откъМ страната на вятъра. Въпреки разстоянието и шума от вятъра и морето ясно се чуваше страхотното удряне на опашката на животното и дори задъханото му дишане. Изглеждаше, че когато огромният нарвал излизаше да диша на повърхността на океана, въздухът нахлуваше в дробовете му както парата в големите цилиндри на машина с мощност две хиляди конски сили.
„Хм — помислих си аз. — Кит, който има сила колкото цял кавалерийски полк; хубав кит, бива си го!“
До заранта бдяхме като часовои и се приготвяхме за битката. Уредите за риболов бяха наредени край перилата. Помощник-капитанът напълни пушките, които хвърлят харпуна на разстояние една миля, както и дългите старинни пушки с експлодиращи куршуми, раните от които са смъртоносни дори и за най-силните животни. Нед Ланд се задоволи само да наостри харпуна си, който в неговите ръце беше страшно оръжие.
В шест часа почна да се разсъмва и заедно с първите лъчи на зората изчезна електрическият блясък на нарвала. В седем часа беше вече достатъчно светло, но твърде гъста утринна мъгла стесняваше кръгозора и най-силните далекогледи не можеха да проникнат през нея. Това причини объркване и яд.