Аз се качих до наблюдателната площадка на бизан-мачтата. Неколцина офицери бяха вече накацали по върха на мачтата.
В осем часа мъглата бавно се повлече по вълните и едрите и кълба се дигаха постепенно. Хоризонтът се разширяваше и изчистваше в едно и също време. Неочаквано, както и предишната вечер, чухме гласа на Нед Ланд:
— Това, което търсим, е зад левия борд!
Всички погледи се насочиха към показаната точка.
Там, на миля и половина от фрегатата, едно дълго тъмно тяло се подаваше на около един метър над вълните. Силно движещата му се опашка причиняваше значително вълнение. Никога опашка на животно не можеше да удря тъй силно. Безкрайна, ослепително бяла бразда бележеше пътя на животното и описваше дълга крива линия.
Фрегатата приближи до кита. Аз го наблюдавах съвсем спокойно и трезво. Рапортите на „Шанон“ и на „Хелвеция“ бяха малко преувеличили размерите му. Аз определях дължината му само на двеста и петдесет стъпки. Колкото за ширината, мъчно можех да я преценя; но стори ми се, че животното изобщо бе удивително съразмерно в своите три измерения.
Докато наблюдавах това необикновено същество, две струи от пара и вода изхвръкнаха от ноздрите му и се издигнаха на височина до четиридесет метра, което мипомогна да определя неговия начин на дишане. От това окончателно заключих, че то принадлежеше към разновидността на гръбначните, клас — млекопитаещи, подклас — делфинообразни, група — рибовидни, разред — китове, семейство… — по-нататък не можах да определя. Разредът на китообразните обгръща три семейства — китове, кашалоти и делфини — и нарвалите спадат към последните. Всяко от тия три семейства се подразделя на много родове, всеки род — на видове, всеки вид — на разновидности. Аз още не можех да определя разновидността, вида, рода и семейството, но не се съмнявах, че благодарение на случая и на капитан Фарагут ще мога да допълня моята класификация.
Екипажът очакваше нетърпеливо заповедите на началника си. А той, след като наблюдава внимателно животното, заповяда да повикат механика. Механикът дотърча.
— Господине — каза капитанът, — има ли готова пара?
— Да, господин капитан — отговори механикът.
— Добре. Засилете огъня и с пълна пара!
Трикратно „ура“ посрещна тая заповед. Часът на борбата бе ударил. След няколко минути двата комина на фрегатата забълваха кълба черен дим и кувертата почна да тръпне от напрежението на парните котли.
„Абрахам Линколн“, тласнат напред от своето мощно витло, се насочи право срещу животното. То равнодушно го остави да приближи до него на половин кабелт; после, без да си прави труд да се гмурва, отбягна с бавен ход, като внимаваше да запази разстоянието.
Това преследване продължи около три четвърти час, но фрегатата не успя да се приближи дори с два разтега към него. Очевидно бе че ако върви тъй, тя никога не можеше да го достигне.
Капитан Фарагут яростно скубеше гъстите косми под брадичката си.
— Нед Ланд — попита капитанът, — още ли държите да спусна лодка в морето?
— Не, господин капитан — отговори Нед Ланд. — Защото това животно може да бъде хванато само ако то само се даде.
— Е, тогава?
— Усилете парата, ако е възможно, господин капитан. А пък аз, с ваше разрешение, разбира се, ще се настаня на носа под бушприта и щом приближим толкова, че харпунът да може да го стигне, ще хвърля харпуна.
— Добре, Нед — отговори капитан Фарагут. — Механик — извика той, — увеличете парата!
Нед Ланд отиде на поста си. Огънят бе бързо засилен, витлото стигна четиридесет и три оборота в минута и парата почна да минава през клапите. Хвърленият във водата лаг показа, че „Абрахам Линколн“ се движи с осемнадесет мили и половина в час.
Фрегатата плава с тая бързина още един час, без да спечели дори един разтег! Това беше унизително за един от най-бързите параходи на американската флота. Глух гняв обземаше екипажа. Матросите ругаеха чудовището, което и не благоволяваше да им отвръща. Капитан Фарагут сега вече не скубеше малката си брада, а я хапеше.
Отново повикаха механика.
— Стигнахте ли най-високото парно налягане? — попита капитанът.
— Да, господин капитан — отговори механикът.
— До колко атмосфери стигнахте?
— Шест и половина.
— Дайте десет атмосфери. — Това беше чисто американска заповед. Точно тъй биха сторили по Мисисипи, за да настигнат някой конкурент.
— Консей — казах аз на моя предан служител, който бе до мене, — знаеш ли, че вероятно ще хвръкнем във въздуха?
— Както каже господарят! — отговори Консей. И да си призная, тая смелост ми харесваше. Клапите бяха притегнати. Въглищата изпълниха пещите. Вентилаторите изпращаха струи въздух върху жарта. Скоростта на „Абрахам Линколн“ се увеличи. Мачтите трептяха чак до основите, а вихрушките пушек едва успяваха да минават през твърде тесните комини. Отново хвърлиха лага.