Выбрать главу

КИТ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВИД

Макар че бях изненадан от това неочаквано падане, все пак аз много ясно съзнавах какво става с мене.

Изпърво потънах на около двадесет стъпки. Аз съм добър плувец, без да искам да се сравнявам с лорд Байрон и Едгар По, които бяха майстори, и от това гмурване не си загубих ума.

С два удара на петата отново се намерих на повърхността на морето.

Първата ми грижа бе да потърся с поглед фрегатата. Дали екипажът бе забелязал изчезването ми? Спуснал ли е капитан Фарагут лодка в морето? Да се надявам ли, че ще бъда спасен?

Мракът бе много гъст. Съзрях някаква черна грамада, която изчезваше към изток, сигналните светлини на която угаснаха в далечината. Беше фрегатата. Разбрах, че съм изгубен.

— Помощ! Помощ! — извиках аз, като плувах отчаяно към „Абрахам Линколн“.

Дрехите ми пречеха. Водата ги залепяше о тялото. Те спъваха движенията ми. Потъвах! Задавях се!…

— Помощ!

Това бе последният ми вик. Устата ми се напълни с вода. Аз се задавях, потъвайки в бездната.

Неочаквано дрехите ми бяха хванати от силна ръка. Усетих се издигнат здраво на повърхността и чух, да, чух тия думи, произнесени на ухото ми:

— Ако господарят благоволи да се облегне на рамото ми, ще може да плува много по-леко.

С едната си ръка хванах ръката на моя верен Консей.

— Ти ли си — казах аз, — ти?

— Аз съм, аз — отговори Консей. — И чакам заповедите на господаря.

— От сблъскването ли падна в морето заедно с мене?

— Съвсем не. Но тъй като служа на господаря, последвах го.

— Ами фрегатата? — попитах аз.

— Фрегатата ли? — отговори Консей, като се обърна по гръб. — Мисля, че господарят ще направи добре да не разчита много на нея.

— Но защо?

— Защото, когато се хвърлих в морето чух, че кормчиите извикаха: „Витлото и кормилото са счупени!…“

— Счупени ли?

— Да, счупени от зъба на чудовището. Мисля, че „Абрахам Линколн“ претърпя само тая повреда. Но лошото за нас е, че корабът не може да бъде вече управляван.

— Но тогава сме загубени!

— Може би — отговори спокойно Консей. — Все пак имаме още няколко часа, а за няколко часа много неща стават.

Непоколебимото хладнокръвие на Консей ме ободри. Почнах да плувам по-живо; ала дрехите ме стягаха, като куршумена обвивка и само с извънредни усилия можех да се държа на повърхността. Консей забеляза това.

И като мушна един нож под дрехите ми, той ги сряза от горе до долу. След това ме освободи сръчно от тях, а през това време аз го поддържах да не потъне.

На свой ред аз направих същата услуга на Консей и ние продължихме да „пътуваме“ един до друг.

Ала това не облекчи положението. Може би не бяха видели, че сме изчезнали, а и да бяха видели, фрегатата не можеше да се върне към нас, срещу вятъра, тъй като кормилото бе повредено. Можехме да се надяваме само, че ще изпратят лодки.

Консей обсъди хладнокръвно това предположение и състави плана си. Изумително същество! Тоя отпуснат момък се чувствуваше тук като у дома си!

И тъй като решихме, че единствената вероятност за спасение можеха да бъдат изпратените от „Абрахам Линколн“ лодки, трябваше да постъпим така, че да можем да ги чакаме колкото е възможно по-дълго. Тогава аз реших, че трябва да разпределим силите си, та да не се изтощим едновременно, и се установихме на следното: докато единият от нас лежи неподвижно на гръб, с изпънати нозе и скръстени ръце, другият ще плува и ще го бута напред. Тая роля на влекач не биваше да продължава повече от десет минути. И като се сменяме така, бихме могли да се държим на повърхността няколко часа, а може би и до съмване.

Почти невероятно! Но надеждата е толкова здраво вкоренена в човешкото сърце! Освен това ние бяхме двамина. И друго още — твърдя това, колкото и невероятно да изглежда, дори и да исках да убия у себе си всяка надежда, дори да исках да се „отчая“, не можех!

Сблъскването на фрегатата с кита бе станало към единадесет часа вечерта. Пресметнах, че ще трябва да плуваме осем часа до изгряването на слънцето. Нещо, което бе напълно възможно, ако се сменяваме. Морето, което беше доста тихо, не ни изморяваше много. От време на време аз се опитвах да пробия с поглед гъстите мрачини, разкъсвани само от фосфоресцирането, което предизвикваха нашите движения. Гледах тия лъчисти вълни, които се разбиваха в ръката ми, и начупената им огледална повърхност. Би казал човек, че бяхме потопени във вана с живак.

Към един часа след полунощ бях обзет от крайна умора. Ръцете и краката ми се схванаха от силни гърчове. Консей трябваше да ме крепи и цялата грижа за двама ни легна само върху него. Скоро чух как клетият момък се задъхва; дишането му стана късо и бързо. Разбрах, че не можеше да удържи повече.