— Остави ме! Остави ме! — казах му аз.
— Да изоставя господаря? Никога? — отговори той. — По-скоро бих се удавил преди него!
В тоя миг луната се показа през разкъсан голям облак, движен от вятъра към изток. От нейните лъчи повърхността на морето се разискри. Тая благодатна светлина съживи силите ни. Главата ми се изправи. Очите ми огледаха целия кръгозор. Съзрях фрегатата. Тя беше на пет мили от нас и се очертаваше само като тъмна, едва забележима грамада. Ала нямаше никакви лодки!
Понечих да викам, но каква полза — при такова разстояние! Подутите ми устни не позволяваха да излезе никакъв звук. Консей можа да промълви няколко думи и чух, че няколко пъти повтори:
— Помощ! Помощ!
За миг спряхме да се движим и се вслушвахме. Може би това бе някакво бучене на кръвта в ушите ми, но стори ми се, че в отговор на Консей чух някакъв вик.
— Ти чу ли? — промълвих аз.
— Да! Да!
И Консей отправи в пространството нов, безнадежден зов. Тоя път не се лъжехме! Човешки глас отговаряше на нашия. Дали не бе гласът на някой клетник, захвърлен сред океана, някоя друга жертва на сблъскването на кораба? Или може би някоя изпратена от фрегатата лодка ни зовеше сред мрака?
Консей направи крайни усилия и като се опря на рамото ми, докато в последна спазма аз се държах да не потъна, излезе наполовина над водата и отново падна изтощен.
— Какво видя?
— Видях… — промълви той — видях… но по-добре да не приказваме… да пазим всичките си сили!…
Какво ли бе видял той? И не зная защо, тогава за пръв път ми хрумна мисълта за чудовището!… Но в такъв случай — тоя глас?… Не са вече ония времена, когато хората се криеха като пророк Йон в утробите на китовете!
А през това време Консей продължаваше да ме тласка напред. Понякога той дигаше глава, поглеждаше пред себе си и надаваше вик, на който отвръщаше глас, все по-близък и по-близък. Аз едва го чувах. Силите ми се изчерпваха; пръстите ми се разтваряха; ръката ми не бе вече опорна точка; устата ми, отворена от спазма, се изпълваше със солена вода. Студът ме пронизваше. За последен път вдигнах глава и след това потънах…
В тоя миг някакво твърдо тяло ме блъсна. Аз се вкопчих в него. След това почувствувах, че ме измъкват, че ме издигат на повърхността, че гърдите ми се отпускат и загубих съзнание… но скоро дойдох на себе си благодарение на силни разтривки по цялото ми тяло. Полуотворих очи…
— Консей! — прошепнах аз.
— Вика ли ме господарят? — отговори Консей. И сега при последните зари на луната, която слизаше към хоризонта, съзрях едно лице, което не бе лицето на Консей и което веднага познах.
— Нед! — извиках аз.
— Същият, господин професоре, хукнал подир наградата си! — отговори канадецът.
— Да не сте били изхвърлен в морето при сблъскването на фрегатата?
— Да, господин професоре, но бях по-облагодетелствуван от вас, защото почти веднага можах да кацна на едно плаващо островче.
— Островче ли?
— Или по-точно — на вашия гигантски нарвал.
— Обяснете, Нед.
— Само че скоро разбрах защо моят харпун не можа да го засегне, а се плъзна по кожата му.
— Защо, Нед? Защо?
— Защото това животно, господин професоре, е направено от стоманена ламарина!
Сега трябваше да избистря мислите си, да съживя спомените си и да проверя твърденията си.
Последните думи на канадеца произведоха внезапен обрат в мислите ми. Аз се изправих бързо върху полупотопеното във водата живо същество или предмет, на който бяхме намерили убежище. Потупах го с крак. Очевидно то беше твърдо, неподатливо тяло, а не меко като телата на грамадните морски млекопитаещи.
Но това твърдо тяло можеше да бъде костена черупка на допотопните животни и просто щях да го класирам като земноводно влечуго, каквито са костенурките и алигаторите.
Но не. Тъмният гръб, върху който стоях, бе гладък и лъскав, а не люспест. При удар той кънтеше с метален звън и колкото и невероятно да беше, изглежда — какво казвам? — беше направено от скрепени с винтове плочки.
Не можеше вече да има съмнение! Животното, чудовището, „необикновеното“ природно явление, което бе заинтригувало целия учен свят, смутило и заблудило въображението на моряците от двете полукълба — трябваше вече да се признае — беше още по-необикновен феномен, феномен — плод на човешка ръка.
Ако бях открил съществуването на най-легендарното, най-митологичното животно, това не би ме изненадало толкова много. Няма нищо чудно, че природата твори чудеса. Но да видиш внезапно с очите си невъзможното, осъществено по загадъчен начин, и то от човека, това наистина можеше да обърка ума!