Във всички големи центрове чудовището стана на мода. Възпяваха го по естрадите на заведенията, осмиваха го във вестниците, представяха го в театрите. Беше сгоден случай да се пръскат всевъзможни измислици. Когато нямаше материал, във вестниците отново почнаха да се явяват всички въображаеми и гигантски животни, като се почне от белия кит, страшния „Моби Дик“ от северните краища, до огромния октопод, пипалата на който могли да обхващат цял параход от 500 тона и да го завлекат в бездните на океана. Препечатваха дори документи от древни времена, мненията на Аристотел и на Плиний, които допускаха съществуването на тия чудовища, както и норвежките разкази на епископ Понтопидан, съобщенията на Пол Егжед и най-сетне изложенията на господин Харингтън в чиято добросъвестност не можеше да има съмнение, когато твърдеше, че през 1857 година, като бил на борда на „Кастилиян“, видял грамадния змей, който дотогава се срещаше само във водите на някогашния вестник „Конститюсионел“.
Тогава между вярващите и невярващите сред научните дружества и научните списания избухнаха безкрайни спорове. „Въпросът за чудовището“ разпали умовете. Почна се истинско сражение между журналистите, които държаха за науката, и журналистите, които бяха за остроумието; потоци мастило се проляха през това паметно сражение и дори някои от тях проляха две-три капки кръв, защото от морския змей стигнаха до някои лични най-оскърбителни нападки.
Войната, с различни изгледи за успех, продължи шест месеца. Срещу принципните статии на Бразилския географски институт, на Берлинската кралска научна академия, на Британското дружество, на Смитсъновия институт във Вашингтон, срещу дискусиите на „Индийския архипелаг“, на „Космос“ на отец Моаньо, на „Известията“ на Петерман, срещу научните хроники на големите френски и чужди вестници жълтата преса отвръщаше с неизчерпаемо въодушевление. Остроумните вестникари, като правеха пародия от един израз на Линей4, цитиран от противниците на чудовището, твърдяха, че наистина „природата не създава глупци“ и заклинаха съвременниците си да не опровергават природата, като допускат съществуването на огромни чудовищни октоподи, на морски змейове, на „Моби Дик“ и на други умотворения — плод на въображението на пияни моряци. Най-сетне със статия в един много опасен сатиричен вестник най-известният от неговите сътрудници се присъедини към тях, нахвърли се като Иполит срещу чудовището, нанесе му последен удар и го доуби сред гръмливия смях на цял свят. Остроумието победи науката.
През първите месеци на 1867 година въпросът като че бе погребан, сякаш без надежда да възкръстне, ала нови факти станаха известни на публиката. Сега вече не ставаше дума да се разреши един научен въпрос, а да се избегне една действителна и сериозна опасност. Работата доби съвсем друг образ. Чудовището се превърна в островче, в скала, в риф, но движещ се риф, неопределим и неуловим.
През нощта на 5 март 1867 година параходът „Моравия“ от „Монтреалското океанско дружество“, намирайки се на 27 градуса 30’ ширина и 72 градуса 15’ дължина се натъкнал с десния си борд на някаква скала, неотбелязана в никаква карта на тия места. Благодарение на съвместното действие на вятъра и на своите 400 конски сили той се движел със скорост 13 възли. Несъмнено било, че ако „Моравия“ пробит от удара, нямал извънредно здрав корпус, щял да потъне заедно с двеста тридесет и седемте пътника, които бил взел от Канада.
Злополуката станала към 5 часа заранта, когато почвало да се зазорява. Дежурните офицери се втурнали към кърмата на парахода. Те изследвали с най-голямо внимание водите на океана. И не видели нищо освен силно вълнение на около три кабелта5, сякаш водната повърхност била раздвижена от силно витло. „Моравия“ определил точно мястото и продължил пътя си без видими повреди. Дали се е натъкнал на подводна скала или на някоя останка от потънал кораб — не могло да се узнае. Но когато в сухия док проверили подводната част на парахода, установили, че една част от кила е строшена.
Тоя факт, извънредно важен сам по себе си, щеше може би да се забрави, както толкова други, ако след три седмици не бе се повторил при точно същите обстоятелства. Само че благодарение на националността на парахода, който бе станал жертва на това ново сблъскване, както и на известността на дружеството, собственост на което бе той, събитието предизвика небивал отзвук.
Всеки знае името на английския корабопритежател, индустриалеца Кунард, който през 1840 година основа пощенска служба между Ливерпул и Халифакс с три дървени кораба с колела, с мощност 400 конски сили и с вместимост 1162 тона всеки един. След осем години имуществото на дружеството се бе увеличило с още четири кораба по 650 конски сили и 1820 тона, а две години по-късно — с други два, помощни и по-големи по тонаж. В 1853 година дружеството „Кунард“, което току-що бе подновило правото за превоз на пощата, увеличи последователно имуществото си с „Арабия“, „Персия“, „Китай“, „Шотландия“, „Ява“, „Русия“ — най-бързите и най-големи параходи, които след „Големия източен параход“ бяха браздили дотогава моретата. Така че през 1867 година дружеството притежаваше дванадесет парахода — осем с колела и четири с витла.