Но нямаше какво да се съмнявам. Бяхме върху гърба на нещо като подводен кораб, който имаше, доколкото можех да съдя тогава, формата на необикновено голяма стоманена риба. Нед Ланд имаше вече установено мнение за това. Консей и аз можехме само да се съгласим с него.
— Но тогава — казах аз — в тоя апарат трябва да има двигателен механизъм и екипаж да го управлява?
— Очевидно — отговори китоловецът, — макар че през тия три часа, откак съм на тоя плаващ остров, той не даде никакъв признак на живот.
— Тоя кораб не се движи?
— Не, господин Аронакс. Той се оставя да го люлеят вълните, но не помръдва.
— А ние знаем много добре, че той може да се движи с голяма скорост. Но тъй като за такава скорост е потребна машина и механик, за да управлява тая машина, аз мисля, че сме спасени.
— Хм — рече въздържано Нед Ланд.
В тоя миг, сякаш за да потвърди моите доводи, към задната част на тоя странен апарат почна някакво кипене, което очевидно се причиняваше от витло, и апаратът почна да се движи. Ние успяхме само да се вкопчим на горната му част, която стърчеше около осемдесет сантиметра над водата. За щастие скоростта не бе много голяма.
— Докато се движи хоризонтално — измърмори Нед Ланд, — няма какво да кажа. Но ако му хрумне да се гмурне, не бих дал вече и два долара за кожата си!
Канадецът можеше да предложи и още по-ниска цена. Очевидно трябваше, колкото може по-скоро, да влезем във връзка с хората, които бяха вътре в тая машина. Потърсих върху нейната повърхност някакъв отвор, някакъв люк, някоя „дупка за хора“ — както казват техниците, но редовете на винтовете, скрепени здраво по краищата на стоманената ламарина, бяха равни и еднакви.
От друга страна, сега луната се скри и ни остави в дълбок мрак. Трябваше да чакаме да съмне и тогава да помислим как да проникнем във вътрешността на тоя подводен кораб.
Така че нашето спасение зависеше единствено от прищявката на загадъчните кормчии, които управляваха тоя апарат, и ако те се гмурнеха, бяхме загубени. Ако това не станеше, не се съмнявах, че ще можем да влезем във връзка с тях. Ако те сами не си произвеждаха кислород щеше да им се наложи да излизат от време на време върху повърхността на океана, за да възобновят запаса си от въздух, А за това бе необходимо отвор, който да свързва вътрешността на кораба с въздуха.
Трябваше окончателно да се откажем и от надеждата да бъдем спасени от капитан Фарагут. Бяхме понесени към запад и аз пресметнах, че се движим със сравнително умерена скорост, достигаща до дванадесет мили в час. Витлото цепеше вълните с математическа отмереност, по някой път излизаше над водата и отхвърляше фосфоресциращи струи на голяма височина.
Към четири часа сутринта бързината на апарата се увеличи. Шибани от вълните като с камшик, ние едва устоявахме на това шеметно движение.
За щастие Нед напипа някаква широка халка, скрепена към горната част на стоманения гръб, и ние успяхме да се заловим здраво за нея.
Най-сетне тая дълбока нощ се свърши. Не мога да си спомня всички тогавашни впечатления. Спомням си само една подробност. В някои моменти, когато морето и вятърът затихваха, струваше ми се, че чувах на няколко пъти неясни шумове, нещо като бегло съзвучие на далечни акорди. Каква тайна криеше тоя подводен кораб, разгадката на която напразно търсеше цял свят? Какви същества живееха в тоя странен кораб? Какъв механичен двигател му даваше възможност да се носи от място на място с такава необикновена бързина?
Съмна се, утринната мъгла ни обви, но скоро почна да се разкъсва. Канех се да изследвам внимателно горната част на корпуса, която образуваше нещо като хоризонтална площадка, когато усетих, че тя почна постепенно да потъва.
— Дявол да го вземе! — извика Нед Ланд и заудря с крак звънтящата стоманена обвивка. — Отворете, негостоприемни моряци!
Ала сред заглушаващите удари на витлото гласът му мъчно можеше да се чуе. За щастие потъването спря.
Изведнъж от вътрешността на кораба се чу шум от силно раздвижени железа. Един капак се издигна, един човек се показа, издаде някакъв странен вик и веднага изчезна.
След няколко мига се появиха мълчаливо осем яки мъжаги със забулени лица и ни вмъкнаха в тяхната страшна машина.
VIII
MOBILIS IN MOBILI17
Това грубо отвличане бе извършено с бързината на мълния. Аз и моите спътници нямахме време да се опомним. Не зная какво изпитваха те, когато ни вмъкнаха в тоя плаващ затвор, но аз почувствувах, че бърза тръпка смрази кожата ми. С какви хора имахме работа? Несъмнено с някакви нов род пирати, които използуваха морето, както те си знаят.