Щом тесният капак се захлупи над мене, обгърна ме пълен мрак. Свикнали с външната светлина, очите ми не можеха да съзрат нищо. Усетих, че босите ми ходила се залепят по стъпалата на желязната стълба. Нед Ланд и Консей, хванати здраво, вървяха подире ми. В края на стълбата една врата се отвори и веднага със звънко изкънтяване се затвори зад нас. Бяхме сами. Къде? Не можех да кажа, мъчно можех да си представя. Всичко беше тъмно, и то такава пълна тъмнина, че и след няколко минути очите ми не можеха да доловят нито една от ония неуловими светлини, които се мяркат и в най-черните нощи.
През това време Нед Ланд, кипнал от ярост, че постъпваха по тоя начин с нас, изливаше съвсем свободно възмущението си.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Тия хора са толкова гостоприемни, колкото жителите на Каледония! Остава само да бъдат и човекоядци! Това не би ме учудило, но аз заявявам, че няма да се оставя доброволно да ме изядат!
— Успокойте се, приятелю Нед, успокойте се — рече спокойно Консей. — Недейте кипва преждевременно. Още не сме сложени на скарата!
— На скарата не — отвърна канадецът. — Но в пещта сигурно! Тук е съвсем тъмно. За щастие моят Bowie-knife18 е с мене и щом трябва да си послужа с него, виждам доста добре. Първият от тия разбойници, който би ме докоснал…
— Не се дразнете, Нед — казах аз на китоловеца, — и не ни излагайте с излишни буйства. Кой знае дали не ни чуват! По-добре нека се опитаме да разберем къде сме!
Тръгнах пипнешком. След пет крачки спрях до желязна стена от завинтени плочки. Като се обърнах, блъснах се в маса, около която бяха наредени няколко ниски столчета. Подът на тая тъмница беше покрит с плътна рогозка, която заглушаваше стъпките. По стените не личаха никакви следи от врата или прозорец. Консей, който бе тръгнал в обратна посока, ме посрещна и ние спряхме в средата на тая каюта, която трябва да беше двадесет стъпки дълга и десет широка. Колкото до височината, Нед Ланд въпреки високия си ръст не можа да я измери.
Минал беше вече половин час без промяна в положението, когато сред пълния мрак пред очите ми внезапно блесна ярка светлина. Нашата тъмница изведнъж се освети, т.е. изпълни се с нещо лъчисто — толкова силно, че отначало не можех да понасям блясъка му. По белия му цвят и по силата му познах онази електрическа светлина, която беше причината за великолепното фосфоресциране около подводния кораб. Неволно затворих очи и когато отново ги отворих, видях, че източникът на светлината бе един матов полуглобус в горната част на каютата.
— Най-сетне може да се вижда добре! — извика Нед Ланд, който с нож в ръка бе застанал в отбранително положение.
— Да, но положението си остава все тъй тъмно — отвърнах аз с антитеза.
— Нека господарят има търпение — рече равнодушният Консей.
Внезапното осветяване на каютата ми позволи да изследвам и най-малките подробности. Вътре нямаше нищо друго освен масата и петте столчета. Невидимата врата беше навярно херметически затворена. Никакъв шум не стигаше до ушите ни. Всичко в тоя кораб изглеждаше мъртво. Движеше ли се той, или се крепеше на повърхността на океана, или пък потъваше в дълбочините му? Не можех да разбера.
Но лъчистият глобус не се бе запалил без причина. И аз се надявах, че хората от екипажа скоро ще се появят. Когато искат да забравят някого, не осветяват подземната му килия.
И не се излъгах. Чу се шум от ключалката, вратата се отвори и влязоха двама души.
Единият беше нисък, много мускулест, с широки рамене, яки крайници, с буйна черна коса, гъсти мустаци, жив, проницателен поглед и в цялата му външност личеше оная южняшка живост, присъща във Франция на провансалците. Дидро много основателно твърди, че жестът на човека показва неговата същина. Тоя човек бе живо доказателство за това. Усещаше се, че в обикновените си приказки навярно изобилно употребява олицетворения и метонимии и размества частите на изречението, нещо, което в същност никога не можах да проверя, тъй като пред мене винаги си служеше с някакъв особен, съвсем неразбираем език.
Вторият непознат заслужава по-подробно описание. Някой ученик на Грасиоле или на Енгел19 би чел по лицето му като в разтворена книга. Аз почувствувах без колебание неговите преобладаващи качества: самоувереност, защото главата му се издигаше с благородство над дъгата, очертана от раменете му, а черните му очи гледаха със студена увереност; спокойствие, защото кожата му, повече бледа, отколкото обагрена, показваше хладнокръвие; енергия, която личеше в бързото свиване на мускулите на веждите; и най-сетне смелост, защото дълбокото му дишане сочеше голяма жизнена сила.