Выбрать главу

Когато и тоя последен опит не сполучи, двамата непознати размениха по няколко думи на своя неразбираем език и си излязоха, без дори да ни направят някое от ония успокояващи движения, които се употребяват във всички страни на света. Вратата се затвори.

— Това е отвратително! — извика Нед Ланд, като избухна за двадесети път. — Как! Говорят им на френски, на английски, на немски, на латински, а не се намери ни един от тия нехранимайковци да отговори поне от учтивост!

— Успокойте се, Нед — казах аз на кипналия китоловец. — Гневът не води наникъде.

— Но знаете ли, господин професоре — поде нашият сприхав другар, — че наистина можем да умрем от глад в тая желязна клетка?

— Е! — рече Консей философски. — Не чак толкова скоро!

— Приятели — казах аз, — не бива да се отчайваме. Виждали сме и по-тежки изпитания. Бъдете любезни и не бързайте да си съставяте мнение за капитана и екипажа на тоя параход.

— Моето мнение е напълно съставено — отвърна Нед Ланд. — Това са нехранимайковци.

— Добре! От коя страна?

— От страната на нехранимайковците!

— Драги Нед, тая страна още не е означена на картата и да си призная, мъчно можем да определим народността на двамата непознати. Те не са нито англичани, нито французи, нито немци — само това може да се каже. Но иска ми се да вярвам, че капитанът и неговият помощник са родени под ниска географска ширина. В тях има нещо южно. Но по външността им не мога да определя дали са испанци, турци, араби или индийци. Колкото до езика им — той е съвсем неразбираем.

— Ето неудобството да не знае човек всички езици — отговори Консей. — Или неприятността, че хората нямат един единствен език!

— И това не би помогнало! — отговори Нед Ланд. — Не виждате ли, че тия хора си имат свои собствен език, измислен, за да отчайва честните хора, които искат да вечерят. Та нима във всички страни на земята не се разбира какво значи, когато си отваряш устата, мърдаш челюсти, захапваш със зъби и устни? Та нима и в Квебек, и в Помоту, и в Париж, както и на полюсите това не значи: Гладен съм! Дайте ми да ям!

— Е — рече Консей, — има хора, които много мъчно проумяват!

Тъкмо когато изричаше тия думи, вратата се отвори. Влезе един стюард. Той ни носеше дрехи, сака и панталони за море, ушити от неизвестен за мене плат. Побързах да се облека, другарите ми сториха същото.

През това време стюардът — ням и глух може би — нареди на масата три прибора.

— Виж, това е сериозна работа — каза Консей — и добро начало.

— Хе! — отговори злопаметният китоловец. — Та какво може да яде човек тук според вас? Дроб от костенурка, филе от акула и бифтек от морско куче?

Ястията, покрити със сребърен капак, бяха сложени симетрично, върху покривката и ние насядахме около масата. Несъмнено, имахме работа с цивилизовани хора и ако не беше електрическата светлина, която ни обливаше, бих помислил, че се намирам в трапезарията на хотел „Аделфи“ в Ливерпул или в „Гранд хотел“ в Париж. Но трябва да отбележим, че нямаше никакъв хляб и вино. Водата беше прясна и бистра, но все пак беше вода, което не се хареса на Нед Ланд. Между различните ястия, които ни бяха поднесени, познах някои изискано сготвени риби; ала за други, които бяха великолепни, не можех да кажа какви са и дори от кое царство произхождат — от растителното или животинското. Колкото до приборите за ядене — те бяха изискани и със съвършен вкус. На всяка лъжица, вилица, нож и чиния бе отпечатана една буква, около която бе гравиран следният девиз:

Mobilis in mobili

„Подвижен в подвижното!“ Тоя девиз напълно подхождаше на подводния апарат, при условие предлогът in да се преведе „в“, а не „върху“. Буквата „N“ очевидно бе началната буква от името на загадъчният човек, който командуваше из морските дълбочини!

Нед и Консей не разсъждаваха много. Те гълтаха, а скоро и аз направих същото. От друга страна, успокоих се за нашата съдба, а ми се струваше и очевидно, че нашите домакини не искаха да ни уморят от глад.

Все пак всичко на тоя свят свършва, всичко минава, дори гладът на хората, които не са яли петнадесет часа. Когато гладът ни бе уталожен, веднага се почувствува непреодолимата нужда от сън. Съвсем естествена реакция след безкрайната нощ, през която се бяхме борили със смъртта.

— Бога ми, добре бих си поспал — рече Консей.

— Аз вече спя! — отговори Нед Ланд.

Двамата ми спътници се простряха върху килима на каютата и скоро потънаха в дълбок сън.

Ала аз не отстъпих тъй лесно пред тая силна потребност. Много мисли се трупаха в ума ми, много неразрешими въпроси се тълпяха, много образи държаха клепачите ми полуотворени! Къде бяхме ние? Каква странна сила ни носеше? Чувствувах или по-точно, струваше ми се, че чувствувам как корабът потъва в най-големите дълбочини на морето. Тежки кошмари ме измъчваха. В това потайно убежище ми се мяркаше цял един свят от непознати животни, на които тоя подводен кораб сякаш бе събрат, жив, подвижен и страшен като тях!… Сетне мозъкът ми се успокои, мислите ми се стопиха в някаква дрямка и скоро потънах в тежък сън.