— Да дочакаме случая, майстор Ланд, и ще видим. Но дотогава, моля ви, сдържайте нетърпението си. Можем да действуваме само с хитрост: с гневни избухвания няма да създадем благоприятни възможности. Затова обещайте ми, че ще приемете сегашното положение, без да се гневите много.
— Обещавам ви, господин професоре — отговори Нед Ланд не особено убедително. — Няма да изрека ни една ругатня, няма да направя ни едно грубо движение, дори ако трапезата не бъде слагана редовно и навреме, както би било желателно.
— Държа на обещанието ви, Нед — отговорих аз на канадеца.
След това разговорът спря и всеки от нас се отдаде на мислите си. Признавам, че що се отнася до мене, въпреки уверенията на китоловеца, аз нямах никаква надежда. Не можех да приема, че съществуват благоприятни възможности, за каквито приказваше Нед Ланд. Тоя подводен кораб, който плаваше толкова сигурно, бездруго имаше многоброен екипаж и следователно в случай на борба ние щяхме да бъдем срещу много силен противник. От друга страна, за това бе необходимо преди всичко да сме свободни, а ние не бяхме. Аз не виждах никакъв начин да избягаме от тая стоманена, херметически затворена килия. И ако странният капитан на кораба имаше някаква тайна, която искаше да запази — а това изглеждаше вероятно — той не би ни оставил да действуваме свободно на кораба. Питах се дали той щеше да се отърве от нас с насилие, или един ден щеше да ни захвърли в някой край на земята. Тъкмо това бе неизвестно. Всички тия предположения ми изглеждаха напълно правдоподобни и трябваше да бъде човек китоловец, за да се надява, че ще извоюва отново свободата си.
Разбрах, че раздразнението на Нед Ланд растеше с размислите му. Чувах го как от гърлото му постепенно почваха да излизат ругатни, виждах, че движенията му отново ставаха заплашителни. Той ставаше, въртеше се като звяр в клетката си, удряше стените с крак и юмрук. При това времето напредваше, гладът почваше да ни мъчи жестоко, стюардът не се вестяваше и едва ли можеше да се допусне, че имат добри намерения към нас, щом толкова дълго забравяха, че сме корабокрушенци.
Терзан от гърченията на своя здрав стомах, Нед Ланд кипеше все повече и повече и макар че бе обещал да се въздържа, аз наистина се страхувах да не избухне, ако срещне някой от хората на кораба.
През следните два часа гневът на канадеца се разпали още повече. Той зовеше, викаше, но напразно. Стоманените стени бяха глухи. Не чувах и никакъв шум в дълбочините на кораба, който изглеждаше мъртъв. Явно, той не мърдаше, защото иначе бих почувствувал трепета на корпуса от тласъка на витлото. Несъмнено, потопен дълбоко в бездната на водите, той вече не принадлежеше на земята. Това тежко мълчание бе страшно.
А колко време щеше да трае нашето изоставяне това изолиране в клетката ни, не се решавах да мисля. Надеждите, които се бяха породили в мене от срещата ни с капитана, малко по малко изчезваха. Кроткият поглед на тоя човек, великодушният израз на лицето му, благородството на обноските му — всичко изчезваше в паметта ми. Виждах тоя загадъчен човек такъв, какъвто навярно беше — по необходимост безмилостен и жесток. Чувствувах, че той е извън човечеството, недостъпен за никакво чувство на милост, неумолим враг на хората, отдаден на неугасима омраза към тях. Но нима щеше да ни остави да загинем от глад, заключени в тоя тесен затвор, и във властта на ужасните изкушения, към които тласка жестокият глад? Тая ужасна мисъл доби страшно напрежение, че като се прибави и въображението ми, бях обзет от безразсъден страх. Консей беше все така спокоен. Нед Ланд ръмжеше.
В тоя миг отвън се чу шум. По металните плочки отекнаха стъпки, ключалките щракнаха, вратата се отвори и влезе стюардът.
Преди да успея да му попреча, канадецът се хвърли върху нещастника, събори го и го хвана за гушата. Под неговата силна ръка стюардът се задушаваше.
Консей се опитваше да издърпа полузадушената жертва от ръцете на китоловеца, канех се да му помогна и аз, когато неочаквано бях прикован на мястото си от тия думи, произнесени на френски:
— Успокойте се, майстор Ланд, а вие, господин професоре, бъдете любезен да ме изслушате.
X
ЧОВЕКЪТ НА ДЪЛБОЧИНИТЕ
Това бе казано от капитана на кораба.
При тия думи Нед Ланд веднага стана. По знак на господаря си полуудушеният стюард излезе политайки, без да прояви дори с едно движение озлоблението, което несъмнено изпитваше към канадеца — такава власт имаше капитанът върху своя кораб. Консей, заинтересован, въпреки темперамента си, и аз, който бях смаян, очаквахме мълчаливо развръзката на тая сцена.