Облегнат върху ъгъла на масата и със скръстени ръце, капитанът ни наблюдаваше много внимателно. Дали се колебаеше да заговори, или съжаляваше за току-що произнесените на френски думи? Можеше да се допусне.
След няколко мига мълчание, което никой от нас не посмя да наруши, той заговори със спокоен и дълбоко проникващ глас.
— Господа, аз говоря френски, английски, немски и латински. И още при първата ни среща можех да ви отговоря, но исках най-напред да ви опозная, а след това да размисля. Вашият четворен разказ, в същината си съвсем еднакъв, ме увери в самоличността ви. Сега знам, че случаят ме е срещнал с господин Пиер Аронакс, професор по естествена история от Парижкия музей, натоварен с научна мисия в чужбина, с неговия прислужник Консей и с Нед Ланд, канадец по произход, китоловец, който пътува на фрегатата „Абрахам Линколн“ от военната флота на Съединените американски щати.
Аз се поклоних в знак на съгласие. Капитанът не ми задаваше никакъв въпрос, затова и нямаше защо да отговарям. Тоя човек се изразяваше с отлична лекота, без никакво чуждо произношение. Изразите му бяха чисти, думите — точни, леснотата на говоренето — забележителна. И все пак аз не „почувствувах“, че той ми е сънародник.
Той продължи със следните думи:
— Вие господин Аронакс, несъмнено сте помислили, че съм много закъснял с това второ посещение. Така е, защото след като установих самоличността ви, исках да обмисля зряло как да се отнеса към вас. Много се колебах. Най-неприятни обстоятелства ви сблъскаха с човек, който е скъсал с човечеството. Вие смутихте моето съществувание…
— Неволно — казах аз.
— Неволно ли? — отговори непознатият, като повиши малко гласа си. — „Абрахам Линколн“ неволно ли ме търси из всички морета? Неволно ли се качихте вие на борда на тая фрегата? Вашите снаряди неволно ли отскочиха от корпуса на моя кораб? Майстор Ланд неволно ли го удари със своя харпун?
В тия думи долових сдържано раздразнение. Но срещу укорите аз имах един съвсем естествен отговор и му го казах:
— Господине — възразих аз, — вие сигурно не знаете споровете в Америка и Европа около вас. Вие не знаете, че някои злополуки, причинени от сблъскването с вашия подводен кораб, развълнуваха общественото мнение в двата континента. Няма да ви досаждаме с безкрайните предположения, чрез които хората се опитваха да обяснят необяснимия феномен, тайната на който знаете само вие. Но трябва да ви е известно, че когато „Абрахам Линколн“ ви преследваше чак до северните води на Тихия океан, той смяташе, че преследва някакво могъщо морско чудовище, от което фрегатата на всяка цена трябваше да очисти океана.
По устните на капитана се изписа полуусмивка и след това той отговори спокойно:
— Господин Аронакс, ще посмеете ли да твърдите, че вашата фрегата не би преследвала и обстрелвала един подводен кораб, както би преследвала и някое морско чудовище?
Тоя въпрос ме смути, защото несъмнено капитан Фарагут не би се двоумил. Той би сметнал за свой дълг да унищожи подобен апарат, също както и някой гигантски нарвал.
— Разбирате, нали господине — продължи непознатият, — че имам право да ви смятам за врагове.
Не отговорих нищо, защото нямаше смисъл. Защо да се възразява срещу подобно предположение, щом силата може да унищожи и най-силните доводи?
— Аз се колебаех дълго — продължи капитанът. — Нищо не ме задължаваше да ви окажа гостоприемството. Ако трябваше да се разделя с вас, нямаше за какво да ви виждам. Щях да ви върна на палубата на кораба, който бе ваше убежище. Щях да потъна във водата и щях да забравя, че сте съществували някога. Нямах ли право да сторя това?
— Това може би е право на дивак — отговорих аз, — но не и на цивилизован човек.
— Господин професоре — възрази живо капитанът, — аз съм цивилизован човек, както вие разбирате това. Аз съм скъсал с цялото общество по съображения, които само аз мога да преценя. Тъй че аз не се подчинявам на неговите закони и ви моля никога да не ми говорите за тях.
Това бе казано съвсем ясно. Мълния от гняв и презрение пламна в очите на непознатия и аз разбрах, че в живота на тоя човек имаше някакво страшно минало. Той не само се бе поставил извън човешките закони, но бе станал и независим, свободен в пълния смисъл на тази дума, недосегаем! Та кой би посмял да го преследва в дълбочините на моретата, когато и на повърхността той проваляше всички опити, насочени срещу него? Какъв кораб би устоял при сблъскване с неговия подводен монитор?21 Коя броня, колкото и дебела да е, би издържала ударите на носа на неговия кораб? Никой човек не би могъл да поиска от него сметка за делата му. Ако той бе вярващ — бог, или ако имаше съвест — съвестта му биха били едничките съдници, от които той можеше да зависи. Тия размисли минаха бързо през ума ми, докато странният човек мълчеше, сякаш цял потънал и съсредоточен в себе си. Аз го гледах с уплаха, примесена с любопитство, и сигурно така, както Едип е гледал Сфинкса. След като мълча доста дълго, капитанът отново заговори.