Давам тия много кратки подробности, та всеки да знае значението на това дружество за морски превоз, известно в целия свят със своето умно ръководство. Никое предприятие за презокеанско плаване не е било управлявано с повече умение. Никоя сделка не се е увенчавала с по-голям успех. За двадесет и шест години параходите Кунард са прекосили 2000 пъти Атлантическия океан и ни едно пътуване не е било отменено, ни едно закъснение не се е случило и никога ни едно писмо, ни един човек, ни един кораб не са били загубени. Затова въпреки силната конкуренция на Франция пътниците още предпочитат дружеството „Кунард“, както личи от сведенията в официалните документи през последните години. След всичко това никой не ще се зачуди на отзвука, който предизвика злополуката с един от най-хубавите параходи на дружеството.
На 13 април 1867 година морето било спокойно, вятърът благоприятен и „Шотландия“ се намирала на 15 градуса 12’ дължина и на 45 градуса 37’ ширина. Движен от своите 1000 конски сили, той плавал със скорост 13,43 възли. Колелата му цепели морето със съвършена равномерност. Водата стигала до 6,70 метра над дъното, а водоизместимостта му била 6624 кубически метра.
В четири часа и седемнадесет минути следобед, когато пътниците закусвали в големия салон, един не много силен удар засегнал корпуса на „Шотландия“ встрани и малко зад лявото колело.
„Шотландия“ не блъснал нищо, той самият бил блъснат и навярно не от нещо тъпо, а от резлив или пробиваш предмет. Сблъскването изглеждало толкова леко, че на борда никой нямало да се обезпокои, ако охраната на складовете не изтичала на палубата и не се развикала: „Потъваме! Потъваме!“
Отначало пътниците много се изплашили, но капитан Андерсен побързал да ги успокои. Наистина, опасността не била непосредствена. „Шотландия“, разделен чрез непроницаеми прегради на седем отделения, не могъл да се страхува от една дупка в корпуса.
Капитан Андерсен веднага слязъл в трюма. Той установил, че петото отделение се залива с вода, и то с бързина, която показвала, че пробивът е значителен. За голямо щастие в това отделение нямало парни котли, иначе огънят веднага щял да угасне.
Капитан Андерсен наредил веднага корабът да спре и един от матросите се гмурнал във водата, за да види каква е повредата. След няколко мига се установило, че в подводната част на парахода е пробита голяма дупка, широка два метра. Подобна дупка не можело да бъде запушена и „Шотландия“ трябвало да продължи пътя си така с полупотопени колела. В това време той се намирал на 300 мили далеч от нос Клир и след като закъснял три дни, което много разтревожило Ливерпул, влязъл в басейните на дружеството.
„Шотландия“ бил закаран в сух док и инженерите го прегледали. Те не повярвали на очите си. Един правилен пробив с форма на равнобедрен триъгълник зеел два метра и половина под водолинията. Пробивът на металната обвивка бил съвсем равен и не могъл да бъде извършен по-добре дори от специален инструмент. Очевидно сечивото, което направило пробива, е било подложено на изключително закаляване и след като се устремило с неимоверна сила и пробило четирисантиметровата обвивка, само се отдръпнало назад с едно наистина необяснимо движение.
Такъв беше последният факт, следствие на който общественото мнение наново се развълнува. От тоя ден нататък морските злополуки, на които не се знаеха причините, биваха приписвани на чудовището. Върху това загадъчно животно бяха отрупани отговорностите на всички тия корабокрушения, броят на които за нещастие е значителен; от трите хиляди кораба, за които всяка година „Службата Истина“ съобщава, че са потънали, за не по-малко от двеста липсват сведения и поради това се смятат за загубени.
С право или без право за тяхното изчезване бе обвинено „чудовището“ и тъй като поради него съобщенията между континентите ставаха все по-опасни, общественото мнение се намеси и поиска настойчиво моретата да бъдат най-сетне прочистени от тоя ужасен кит.