— Дванадесет хиляди, господин Аронакс. Това е единственото, което ме свързва със земята. Но за мене светът изчезна в деня, когато моят „Наутилус“ се гмурна за пръв път във водата. През тоя ден аз купих последните си томове, последните си брошури, последните си вестници и искам да вярвам, че оттогава човечеството вече нито е мислило, нито е писало нещо. Тия книги, господин професоре, са на ваше разположение и вие можете да ги ползувате свободно.
Аз благодарих на капитан Немо и се приближих до лавиците на библиотеката. Изобилствуваха книги по научни, философски и литературни въпроси на всички езици; но не видях ни една книга по политическа икономия, сякаш тия книги бяха строго забранени на кораба. Интересна подробност — всички книги бяха подредени безразборно, т.е. безразлично на какъв език бяха написани, и тая смесица показваше, че капитанът на „Наутилус“ можеше да чете свободно всяка книга, която му попаднеше под ръка.
Между тия произведения видях шедьоврите на древните и на съвременните знаменити автори, с други думи, всичко най-хубаво, което човечеството е създало в историята, в поезията, в романа и в науката, от Омир до Виктор Юго, от Ксенофон до Мишле и от Рабле до Жорж Санд. Но в библиотеката преобладаваше науката: книги по механика, по балистика, по хидрография, по метеорология, по география, по геология и прочее заемаха толкова място, колкото и съчиненията по естествена история, и аз разбрах, че капитанът се занимаваше най-много с тях. Тук видях целия Хумболд, целия Араго, трудовете на Фуко, на Анри Сен Клер Дьовил, на Шаал, на Милн Едуардс, на Катрьофаж, на Тиндел, на Фарадей, на Бертело, на абат Секки, на Петерман, на майор Мори, на Агасис и др., записки на Академията на науките, бюлетини на различни географски дружества и т. н. и на лично място двата тома, които може би ми бяха спечелили сравнително милостив прием от капитан Немо. Между произведенията на Жозеф Бертран книгата му, озаглавена „Основатели на астрономията“, ми даваше и една положителна дата: тъй като знаех, че тя бе отпечатана през 1865 година, можах да заключа, че построяването на „Наутилус“ не е било преди тая година. Значи капитан Немо бе почнал своето подводно съществуване преди три години. От друга страна, надявах се, че по-скорошни съчинения ще ми помогнат да установя точно годината; но за това издирване имах време и не исках да забавям повече нашата разходка из чудесата на „Наутилус“.
— Господин капитан — казах аз, — благодаря ви, че оставяте библиотеката на мое разположение. В нея има цели научни съкровища и аз ще се възползувам от това.
— Тая зала не е само библиотека — каза капитан Немо. — Тя е и пушалня.
— Пушалня ли! — възкликнах аз. — Значи на кораба се пуши?
— Разбира се.
— Тогава принуден съм да мисля, че вие поддържате връзки с Хавана.
— Никакви връзки — отговори капитан Немо. — Вземете тая пура, господин Аронакс, и макар че не е от Хавана, ако разбирате от тютюн, тя ще ви хареса.
Аз взех предложената ми пура, която приличаше по форма на хаванските, но сякаш бе направена от златни листа. Запалих я от едно мангалче, сложено върху изискана бронзова поставка, и смукнах няколко пъти с насладата на пушач, който не е пушил два дена.
— Великолепно — казах аз, — но това не е тютюн.
— Да — отговори капитанът. — Това не е тютюн. Нито от Хавана, нито от Ориента, а един вид водорасли, богати на никотин, които морето ми дава не особено щедро. Съжалявате ли за хаванските пури, господин Аронакс?
— Капитане, от днес вече ги презирам.
— Тогава пушете колкото искате и без да разпитвате отде идат те. Никакъв държавен монопол не ги контролира и все пак, струва ми се, че съвсем не са лоши.
— Напротив.
В тоя миг капитан Немо отвори една врата срещу оная, през която бях влязъл в библиотеката и аз се намерих в грамаден, бляскаво осветен салон.
Това беше обширен четириъгълник с пресечени стени, дълъг десет, широк шест и висок пет метра. Лъчист потон, украсен с леки арабески, разливаше ярка и мека светлина върху всички чудеса, отрупани в тоя музей, в който една просветена и щедра ръка бе съчетала всички съкровища на природата и на изкуството с онова артистично безредие, което е присъщо на художническите ателиета.
Тридесетина картини от големи художници в еднакви рамки, отделени с лъскави сбирки от старинни оръжия, украсяваха стените, покрити с тапети, които имаха строги рисунки. Тук имаше най-скъпи платна, на повечето от които се бях наслаждавал в частните европейски колекции и в художествените изложби. Различните школи на старите майстори бяха представени с една „Мадона“ от Рафаел, една „Девица“ от Леонардо да Винчи, една „Нимфа“ от Кореджо, една „Жена“ от Тициан, едно „Поклонение на влъхвите“ от Веронезе, едно „Възнесение“ от Мурильо, един „Портрет“ от Холбайн, един „Монах“ от Веласкес, един „Мъченик“ от Ривейра, един „Панаир“ от Рубенс, два фламандски пейзажа от Тенис, три малки битови картини от Жерар Доу, от Местю и от Пол Потер, две платна от Жерико и от Прюдон и няколко морски картини от Бейкюизен и от Верне. Между произведенията на съвременната живопис личаха картини, подписани от Делакруа, Енгър, Дьокан, Трайон, Мейсоние и други, а няколко възхитителни малки копия от мраморни и бронзови статуи, от най-хубавите антични образци, се издигаха на пиедестали в ъглите на тоя великолепен музей. Смайването, което ми бе предсказал капитанът на „Наутилус“, почваше да запленява духа ми.