Отделно, в други специални витрини, се редуваха бисерни броеници с невиждана красота, в които електрическата светлина запалваше огнени точки — розови бисери, извадени от големите морски миди от Черно море, зелени бисери — от седефените миди, наричани „морски уши“, жълти, сини, черни бисери, чудновати създания на различни мекотели от всички океани и на някои миди от водните течения на Север; и най-сетне много образци с несравнима цена, които са били утаявани от най-редки бисерни миди. Някои от тия бисери надминаваха по големина гълъбово яйце: те струваха колкото, а може би и повече от бисера, който пътешественикът Таверние продаде на персийския шах за три милиона, и надминаваха по красота бисера на имама на Маскат, който аз смятах за най-хубав в света.
И невъзможно бе да се пресметне колко струва тая сбирка. Капитан Немо трябва да е пръснал милиони, за да придобие тия различни образци, и тъкмо когато се питах отде взема средства, за да задоволява прищевките си на колекционер, той ме прекъсна с думите:
— Вие разглеждате моите раковини, господин професоре. Те наистина могат да интересуват един естественик, ала за мене те имат още по-голяма прелест, защото сам, със собствената си ръка съм събирал всичките и няма море по земното кълбо, което да не съм изследвал.
— Разбирам, капитане, разбирам радостта да се разхождате посред тия съкровища. Вие сте от ония хора, които са създали сами своите съкровища. Никой европейски музей не притежава подобна сбирка от произведения на океана. Но ако моят възторг се изчерпи само със сбирката ви, какво би останало тогава за кораба, който я носи! Не искам да прониквам в тайните, които са ваши тайни. И все пак признавам, че тоя „Наутилус“, движещата сила която той крие в себе си, уредите за управление, мощният двигател, който му дава живот — всичко това възбужда до крайна степен моето любопитство. Виждам, че по стените на тоя салон са окачени уреди, предназначението на които не зная. Мога ли да го зная?
— Господин Аронакс — отговори ми капитан Немо, — казах ви, че ще бъдете свободен на кораба и следователно никоя част от „Наутилус“ не е забранена за вас. Можете да го разгледате подробно и мене ще ми бъде приятно да ви бъда водач.
— Не зная как да ви благодаря, господин капитан, но няма да злоупотребя с вашата любезност. Ще ви попитам само за какво служат тия физически уреди?
— Господин професоре, също такива уреди има в моята стая и там ще имам честта да ви обясня за какво служат. Но преди това елате да видите определената за вас каюта. Трябва да знаете как ще бъдете настанен в „Наутилус“.
Тръгнах след капитан Немо и през една от вратите по пресечените ъгли на салона излязохме в коридорите на кораба. Той ме поведе към носа и там намерих не каюта, а една елегантна стая с легло, тоалетна маса и разни други мебели.
Можех само да благодаря на домакина.
— Вашата стая е до моята — каза ми той, като отвори една врата. — А от моята се отива в салона, дето бяхме преди малко.
Влязох в стаята на капитана. Тя беше твърде скромна, дори монашеска. Желязно легло, работна маса, няколко тоалетни предмети. Всичко в полумрак. Никакви особени удобства. Само крайно необходимото.
Капитан Немо ми посочи столче.