— Но, господин професоре, аз не извличам натриевия хлорид чрез електричество, а съвсем просто, употребявам топлината на земни въглища.
— На земни въглища ли? — казах аз, като подчертах „земни“.
— Нека речем морски, ако искате — отговори капитан Немо.
— Значи вие можахте да експлоатирате подводни мини за каменни въглища?
— Господин Аронакс, вие ще ме видите, когато работя. Моля ви само за малко търпение, а време за търпение ще имате. Не забравяйте само следното: аз дължа всичко на океана; той произвежда електричеството, а електричеството дава на „Наутилус“ топлина, светлина, движение, с една дума — живот.
— Но не и въздуха, който дишате?
— О! Аз мога да произвеждам необходимия ми въздух, но това е излишно, тъй като винаги, когато поискам, излизам на повърхността на водата. Но макар електричеството да не ме снабдява с въздух за дишане, все пак то движи мощни помпи, които сгъстяват въздуха в специални резервоари, та при нужда мога да продължа, колкото си ща, моя престой в дълбочините.
— Капитане — казах аз, — мога само да се удивявам. Очевидно вие сте открили онова, което хората несъмнено ще открият един ден — истинската двигателна сила на електричеството.
— Не зная дали ще я открият — отговори студено капитан Немо. — Но както и да е, вие вече знаете първото приложение, извършено от мене на тая скъпоценна сила. Тя ни осветява равномерно и продължително, както не може да стори това слънчевата светлина. Виждате сега тоя стенен часовник; той е електрически и върви тъй точно, че надминава най-добрите хронометри. Разделил съм циферблата на двадесет и четири часа, както са италианските часовници, защото за мене няма ни нощ, ни ден, ни слънце, ни луна — а — само тая изкуствена светлина, която водя със себе си чак до дъното на морето. Вижте, сега е десет часа заранта.
— Отлично.
— Друго приложение на електричеството: оня циферблат, окачен насреща ни, показва скоростта на „Наутилус“. Една електрическа жица го свързва с витлото на лока и стрелката му посочва действителната скорост на кораба. Ето сега се движим с умерена скорост от петнадесет мили в час.
— Това е чудесно — отговорих аз — и сега разбирам, капитане, че вие с основание сте употребили тая сила, която трябва да замести вятъра, водата и парата.
— Още не сме свършили, господин Аронакс — каза капитан Немо, като стана. — И ако обичате да ме последвате, ще разгледаме кърмата на „Наутилус“.
Действително аз познавах вече цялата носова част на подводния кораб, която, като се тръгне от средата към вълнореза, бе разпределена точно по следния начин: трапезария — дълга пет метра, отделена от библиотеката с непроницаема за водата преграда, самата стая на капитана дълга пет метра, моята стая, дълга два метра и половина, и най-сетне резервоар за въздух — дълъг седем метра и половина, който стигаше до самия нос. Общо, дължина от тридесет и пет метра. Във водонепроницаемите прегради имаше врати, които се затваряха херметически чрез каучукови приспособления и осигуряваха пълна безопасност за всички, в случай че в някоя част на „Наутилус“ нахлуеше вода.
Тръгнах след капитан Немо по надлъжните коридори и стигнах до средата на кораба. Там имаше нещо като кладенец между две водонепроницаеми прегради. Желязна стълбичка, прикрепена до стената, водеше към горния край. Попитах капитана за какво служи тая стълбичка.
— Тя отвежда до лодката — отговори той.
— Как! Вие имате лодка? — отвърнах аз доста учуден.
— То се знае. Отлична лодка, лека, непотъваща, която служи за разходка и за лов.
— Значи, когато искате да се качите в нея, трябва да излезете на повърхността на морето?
— Съвсем не. Лодката е в горната част на корпуса на „Наутилус“ в специална кухина, предназначена за нея. Цялата е покрита, напълно непроницаема за водата и е прикрепена към корпуса със здрави винтове. Тая стълбичка води до тесен люк, пробит в корпуса на „Наутилус“, през който може да мине един човек и който е разположен точно срещу друг такъв люк, пробит в едната страна на лодката. Аз влизам в лодката през тоя двоен отвор. Тогава люкът на „Наутилус“ се затваря; аз затварям и другия, на лодката, чрез специален винт. После отвъртам винтовете, които прикрепват лодката до кораба, и тя се издига на повърхността с голяма бързина. Тогава отварям капака към палубата, който досега е бил грижливо затворен, поставям мачтата, опъвам платното или хващам веслата и си правя разходката.