Щом общественото мнение се бе изказало, отделните щати на Северна Америка първи обявиха своето решение. В Ню Йорк се направиха приготовления за една експедиция, предназначена да унищожи нарвала. Една бърза фрегата със специално укрепен нос — „Абрахам Линколн“ — се приготви да отплава колкото може по-скоро. Арсеналите бяха оставени на разположение на капитан Фарагут, който с трескава бързина започва въоръжаването на кораба.
Ала както става винаги, щом бе решено да почне преследването на чудовището, чудовището вече не се появи. Цели два месеца, никой не чу нищо за него. Никой кораб не бе го видял. Сякаш единорогът бе узнал за заговора, който се плетеше срещу него. Толкова се бе приказвало за това, че дори и по презокеанския кабел! Шегобийците твърдяха, че тоя хитрец бил заловил по кабела някаква телеграма и сега я използувал.
Така въоръженият за далечен поход и снабден с всички страшни ловни съоръжения кораб не знаеше вече накъде да се насочи. Нетърпението ставаше все по-голямо, когато на 2 юли се узна, че „Тампико“, пътнически кораб от линията Сан Франциско — Шанхай, видял животното преди три седмици в северните води на Тихия океан. Тая новина причини извънредно голямо вълнение. Не позволиха на капитан Фарагут да се забави дори 24 часа. Хранителните продукти бяха натоварени. Трюмът бе препълнен с въглища. Ни един човек от екипажа не липсваше. На капитана оставаше само да запали пещите, да дигне пара и да отплава. И половин ден закъснение нямаше да му бъде простено. Впрочем желанието на самия капитан Фарагут беше да тръгне колкото е възможно по-скоро.
Три часа преди „Абрахам Линколн“ да напусне специалния кей в Бруклин, получих писмо със следното съдържание:
До господин Аронакс,
професор при Парижкия музей
хотел „Пето авеню“ Ню Йорк
„Господин професоре,
Ако искате да се присъедините към експедицията на «Абрахам Линколн», правителството на Североамериканските щати ще приеме с удоволствие да бъдете представител на Франция в тоя почин. Капитан Фарагут държи на Ваше разположение една каюта.
III
„КАКТО КАЖЕ ГОСПОДАРЯТ“
Три секунди преди получаването на писмото на Дж. В. Хобсън аз толкова възнамерявах да гоня единорога, колкото и да се опитам да премина Северозападния проход. Три секунди след прочитането на писмото на уважавания министър на марината разбрах, че моето истинско призвание, единствената цел на живота ми е била да участвувам в залавянето на това опасно чудовище и да освободя света от него.
Ала аз се връщах от едно тежко пътешествие, уморен, жаден за почивка. Имах едничко желание да видя отечеството си, приятелите си, малкото си жилище до Ботаническата градина и моите мили и скъпоценни сбирки! Но нищо не можеше да ме задържи. Забравих всичко — умора, приятели, сбирки — и без да мисля повече, приех предложението на американското правителство.
„Впрочем — мислех си аз — всеки път води към Европа и единорогът ще бъде достатъчно любезен и ще ме отведе към бреговете на Франция. Това уважаемо животно ще позволи — за мое лично удоволствие — да го хванем в европейските води и аз ще мога да занеса в Музея по естествена история поне половин метър от неговата алебарда от слонова кост.“
Но засега трябваше да търся нарвала в северната част на Тихия океан, което значеше, че за да стигна до Франция, трябваше да обиколя света, като тръгна в обратна посока.
— Консей! — извиках аз нетърпеливо.
Консей беше моят прислужник. Предан момък, който ме придружаваше във всичките ми пътешествия, славен фламандец, когото аз обичах и който ми отвръщаше със същото; човек отпуснат по природа, изпълнителен по начало, усърден по навик, който не се учудваше много на изненадите в живота, много сръчен, готов на всякакви услуги и който, противно на името си7, никога не даваше съвети, дори когато му ги искаш.
От досега си с учените от нашия малък свят при Ботаническата градина Консей бе научил някои неща. За мене той беше един вещ специалист по класификациите в естествената история и тичаше с ловкостта на акробат по всички стъпала на разклоненията, класовете, подкласовете, отделите, семействата, родовете, подродовете, видовете и разновидностите. Но неговата наука стигаше само дотам. Да класифицира, това за него бе същина на живота му, но повече не знаеше. Твърде опитен в теорията на класификацията, но съвсем малко в практиката, струва ми се, че той не би могъл да отличи един кашалот от един кит! И все пак какъв великолепен и достоен момък беше той!