От десет години насам Консей винаги ме придружаваше навсякъде, дето ме отвеждаше науката. Ни веднъж не чух от него ни една забележка за продължителността или за уморителността на някое пътешествие. Ни една дума, когато трябваше да стяга куфара си за която и да било страна, Китай или Конго, колкото и далеч да се намираше тя. Тръгваше закъдето и да е, без да попита. А пък беше толкова здрав, че не искаше и да знае за никакви болести; имаше яки мускули, но никакви нерви, нито следа от нерви.
Тоя момък беше на тридесет години и неговата възраст се отнасяше към възрастта на господаря му, както числото 15 към 20. Моля да бъда извинен, дето казвам по тоя начин, че съм на четиридесет години.
Консей имаше само един недостатък. Яростен формалист, той винаги ми говореше в трето лице, така че можеше да стане досаден.
— Консей! — повторих аз, като почвах вече трескаво да се готвя за път.
Наистина аз бях сигурен в тоя толкова предан момък. Обикновено никога не го питах иска ли или не да ме придружава в пътуванията ми; ала тоя път се отнасяше за експедиция, която можеше да продължи безкрай, за едно дръзко начинание, за преследването на едно животно, което можеше да потопи военни кораби като орехова черупка. Тук дори и най-равнодушният човек имаше за какво да помисли. Какво ли щеше да каже Консей?
— Консей! — извиках трети път.
Консей дойде.
— Господарят ме вика? — рече той, влизайки.
— Да, моето момче. Приготви ми нещата, приготви се и ти. След два часа заминаваме.
— Както каже господарят — отговори Консей спокойно.
— Нямаме нито минута за губене. Сложи в куфара всичките ми прибори за пътуване, дрехи, ризи, чорапи, без да броиш, но колкото може повече, и бързай!
— Ами сбирките на господаря? — забеляза Консей.
— После ще помислим за тях.
— Какво? Архиотериумите, хиракотериумите, ореодоните, херопотамусите и другите скелети на господаря?
— Ще ги оставим на съхранение в хотела.
— Ами бабируса8 на господаря?
— Ще го хранят, докато отсъствуваме. Впрочем ще поръчам да изпратят във Франция цялата наша менажерия.
— Значи не се връщаме в Париж? — попита Консей.
— Да… разбира се… — отговорих аз неопределено. — Но малко ще поизбиколим.
— Ще избиколим, колкото каже господарят.
— О! Дребна работа! Не по съвсем кратък път, това е всичко. Ще пътуваме с „Абрахам Линколн“.
— Както е удобно на господаря — отговори кротко Консей.
— Виж какво, драги, въпросът е за чудовището… за прочутия нарвал… Отиваме да освободим моретата от него!… Авторът на двутомното съчинение от голям формат за „Потайностите на морското дъно“ не може да пропусне случая и да не отплава с капитан Фарагут. Славна мисия… но и опасна. Не знаем къде отиваме. Тия животни може да са много капризни. Ала въпреки туй ще вървим. Нашият капитан е човек, комуто окото не трепва от нищо.
— Каквото стори господарят, това ще сторя и аз — отговори Консей.
— Размисли хубаво! Не искам да крия нищо от тебе. Това е пътешествие, от което човек не е сигурен дали ще се върне.
— Както каже господарят.
След четвърт час куфарите ни бяха готови. Консей ги бе стегнал много бързо и аз бях сигурен, че нищо не липсва, защото момъкът подреждаше ризите и дрехите тъй хубаво, както птиците и млекопитаещите.
Асансьорът на хотела ни свали в големия вестибюл на мецанина. Аз слязох по стъпалата, които водеха към партера. Разплатих се в оная широка канцелария, която винаги е претъпкана с много хора. Наредих да изпратят в Париж денковете ни с препарирани животни и изсушени растения. Оставих достатъчна сума за бабируса и заедно с Консей взех един файтон.
Колата, един курс на която струваше двадесет франка, слезе по Бродуей до Юнион Скуейер, мина по Четвъртото авеню до сливането му с Бовери стрийт, пое по Кетрин стрийт и спря на Тридесет и четвъртия кей. Оттам фериботът Кетрин пренесе всички ни — хора, коне и коли — в Бруклин, голямото предградие на Ню Йорк, разположено на левия бряг на Източната река, и след няколко минути стигнахме на кея, близо до който „Абрахам Линколн“ бълваше през двата си комина кълба черен дим.