Багажите ни веднага бяха прехвърлени върху палубата на парахода. Побързах да се кача. Потърсих капитан Фарагут. Един матрос ме заведе на юта, дето се намерих срещу един офицер с приятно лице, който ми подаде ръка.
— Господин Пиер Аронакс, нали? — каза ми той.
— Същият — отговорих аз. — Капитан Фарагут, нали?
— Той самият. Добре дошли, господин професоре. Вашата каюта ви чака.
Аз се поклоних, оставих капитана да се занимава с грижите около тръгването и помолих да ме заведат в отредената за мене каюта.
„Абрахам Линколн“ бе отлично избран и пригоден за новото си предназначение. Той беше кораб с голяма скорост, снабден с апарати за свръхнагряване, които му позволяваха да вдига пара до 7 атмосфери.
При това налягане „Абрахам Линколн“ достигаше средна скорост 18,3 мили в час, скорост значителна и все пак недостатъчна за борба с гигантския кит.
Вътрешната уредба на фрегатата отговаряше на нейните мореплавателни качества. Аз бях много доволен от каютата си, която бе разположена в кърмата до отделението за офицерите.
— Добре ще бъдем тук — казах аз на Консей.
— Ако господарят позволи да се изразя така — отвърна Консей, — тук ще ни бъде толкова добре, колкото на рака-отшелник в черупката на охлюв.
Оставих Консей да разпакова куфарите и подреди нещата ни и отново се изкачих на палубата, за да наблюдавам приготовлението на отплаването.
Тъкмо в тоя миг капитан Фарагут нареждаше да се приберат последните въжета, които крепяха „Абрахам Линколн“ към Бруклинския кей. Значи, ако бяхме закъснели само четвърт час и дори по-малко, фрегатата щеше да тръгне без мене, а аз щях да пропусна тая необикновена, свръхестествена, невероятна експедиция, правдивата повест за която може все пак да бъде посрещната недоверчиво от някои хора.
Но капитан Фарагут не искаше да губи ни един ден, ни един час, за да отиде в моретата, дето неотдавна бяха видели животното. Той прати да извикат механика.
— Достатъчно ли е налягането на парата? — попита той.
— Да, господин капитан — отговори механикът.
— Go ahead9! — извика капитан Фарагут.
При тая заповед, която бе предадена в машинното отделение чрез апарат със сгъстен въздух, машинистите раздвижиха колелото за пущане машината в ход. Парата засвистя и нахлу в полуотворените пароразпределители. Дългите хоризонтални бутала изстенаха и тласнаха колената на вала. Разклоненото витло заудря вълните с растяща скорост и „Абрахам Линколн“ пое величаво напред сред една свита от стотина фериботи и тендери10 натъпкани със зрители.
Кейовете на Бруклин и цялата крайбрежна част на Ню Йорк край Източната река бяха покрити с любопитни. Три последователни „ура“ гръмнаха от петстотин хиляди гърди. Хиляди кърпички се размахваха над гъстата тълпа и поздравяваха „Абрахам Линколн“, докато той стигна водите на Худзон при края на удължения полуостров, на който е построен градът Ню Йорк.
Като плаваше откъм Ню Джерси край чудния десен бряг на реката, целият обсипан с вили, корабът мина между укрепленията, които го салютираха с най-големите си оръдия. „Абрахам Линколн“ отговори, като дигна и свали три пъти американския флаг, чиито тридесет и девет звезди блестяха на върха на неговата бизан-мачта11; после промени хода си, за да влезе в началото на осеяния с морски знаци канал, който се излива във вътрешния залив, образуван от завършека на Сенди Хук, и заобиколи тая пясъчна ивица, дето няколко хиляди зрители го поздравиха още един път.
Свитата от фериботи и тендери продължаваше да придружава фрегатата и я остави чак когато се изравниха с плаващия фар, двете светлини на който показваха пътя за влизане в Ню Йорк.
Удари три часът. Лоцманът слезе в лодката си и стигна с нея до малката платноходка, която го чакаше с опънати платна. Засилиха огъня на котлите; витлото зацепи вълните още по-бързо; фрегатата заплава край жълтия и нисък бряг на Лонг Айланд и в осем часа вечерта, след като светлините на Файер Айланд изчезнаха на северозапад, пое с пълна пара из тъмните води на Атлантика.
IV
НЕД ЛАНД
Капитан Фарагут беше добър моряк, достоен за фрегатата, която командуваше. Корабът и той бяха сякаш едно. Той беше душата му. Той беше напълно уверен в съществуването на кита и не позволяваше да се водят спорове на кораба по този въпрос. Вярваше в това, както някои добродушни женици вярват в Левиатан12 — с вяра, а не с разум. Чудовището съществуваше и той щеше да избави моретата от него — заклел се бе за това.