Выбрать главу

Така благодарение на съвършеното себевладение на Петка, на неговата изумителна досетливост, смелост и отличното знаене на турския език той извежда от опасното морско приключение бунтовната дружина и подсигурен с достатъчно храна, продължава своето пътуване към Тракия. Три дни след „ревизията“ на Сир, на 3 юни 1869 година гемията хвърля котва на пристанището Енос, до устието на река Марица, и бунтовниците, преоблечени като нефери, слизат на родния беломорски бряг. Родопските възвишения са вече близо — загърнати в кожуха на буйната пролетна зеленина, и гората — старата хайдушка млнка — скоро приютява в своите сенчести пазви двегодишния изгнанник заедно с неговата бунтовна дружина.

Третото появяване на Петка в родопските гори било истински Великден за бедните овчари и чифчии по селата и турските чифлици. Отсъствието на Петка дало свобода на разните кърагалари, голтаци-юзбашии, интизапчин, бекчии и бегликчии, чифликчии, подкупени чиновници и бабаити разбойници да си разиграват коня, да грабят, да бият и безчестят. Ето защо вестта, че Петко отново е развял хайдушкия байрак, ги накарала доста да се позагрижат и замислят. Сепнали се от завръщането на „едепсизина“ също така и каймакамите, бюлюкбашиите, пашите, та перата на писарите заскрибуцали, за да напишат тайни заповеди за неговото преследване и хващане. Протогери и кехаи по селата се развикали да разгласяват, че който свали главата на върлия хайдутин, ще получи от пашата 5000 лири!

Задвижила се тежка полицейска машина, затропали по пътищата многобройни потери за преследването на Боюк Петка (Големия Петко), но и приятелите Петкови не спали: рибарите го хранели с риба, мандраджиите — с мляко и масло, а овчарите му давали за чеверме най-тлъстите си агнета.

Сраженията с турските потери започнали само двадесет дни след Петковото слизане при Енос и през цялото лято на 1869 година не стихнали. Пет пъти влизала дружината в бой с турската полицейска сила в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии), но винаги успявала, макар и с жертви и с рани, да отблъсне турските кърагалари и да стане пак невидима из родните планини.

Така минава кръвопролитната година 1869 и настъпва следващото хайдушко лято.

УРАВНЯВАНЕТО НА ЕДНА СТАРА ХАЙДУШКА СМЕТКА

Следващото лято е наистина хайдушко, а не бунтовно, както Петко си е мислил, защото хората в Тракия по това време още не са узрели — както и в Македония, така и на север от Родопите — за едно общо въстание. Въпреки това през пролетта на 1870 година тревогата от Петковото хайдутуване в планините обхваща не само каазалийските (околийските) власти, бейовете и каймаканите на Гелибол, Кешан, Дедеагач и Гюмюрджина, но и Вали паша в Одрин. То вълнува още и един стар Петков познайник и враг — разжалвалия кърагалар и бинбашия Осман ага, който през 1864 година на 14 август претърпя своето поражение от Петка и остана без една вежда и един мустак. Цели шест години злополучният Осман ближе дълбоката си душевна рана, скърца със зъби и чака деня на своето отмъщение. И ето че през 1870 година, още пролетта не пукнала, Осман ага се явява при Вали паша и го моли да му се даде възможност отново да преследва Петка, като се врича на пашата, че този път — жив или мъртъв — хайдутинът ще падне в ръцете му. Обещанията на Осман ага са толкова убедителни, че пашата се съгласява и така Осман се вижда отново предводител на една въоръжена до зъби, силна потеря, съставена от най-известни бабаити.

Първата работа на Осман ага е да обяви отново между населението фантастичната награда от 5000 лири на този, който ще търкулне в краката му главата на Петка. Сумата е огромна и както ще видим по-сетне, не едного тя съблазнява, но жадните за тая награда знаят кой е Петко и обявлението — речи-кажи — не свършва никаква работа. Вече няма как — Осман ага решава да приложи силата. Като на бивш разбойник и дългогодишен кърагалар, предводител на потери, на него му е ясно, че хайдутите не орат, нито жънат, а трябва да ядат по три пъти на ден. С други думи, че хайдути без ятаци не могат да съществуват. И като не може или се бои да се удари „фронтално“ със самия хайдутин, храбрият Осман решава да принуди ятаците му да го предадат. Но кои са Петкови ятаци? Ако той ги знаеше — по-лесно от това да ги залови нямаше да има, но ятаците вършат работата си в дълбока тайна. Ето защо изобретателният кърагалар решава да приложи тактиката на масовите изтезания, та покрай многото невинни белким попадне в ръцете му и някой ятак, който да му предаде едепсизина Боюк Петко.